Читать «Огненото разпятие» онлайн - страница 131

- Огненото разпятие е моето спасение! - дочу го да крещи с прегракнал глас зад вратата.

118

 Нощта и денят се сляха като семейство с дълъг брачен стаж. Не излъчваха страст, а само спокойствие, удовлетворително и за двамата.

Началото на деня познаваше по мъглата, полепнала по решетките на ателието. Когато тя се вдигнеше, той пускаше завесите на прозорците, за да не го разсейва светлината на слънцето. Нощта идваше неочаквано и Оги разбираше за нейното пристигане, когато цветовете губеха блясъка си и се сливаха в обща и дразнеща сивота. Тогава светваше и продължаваше.

Редицата от празни бутилки се бе превърнала в безразборна тълпа, която му пречеше да се движи. Неусетно бутваше с крак някоя бутилка, тя повличаше още две-три и грохотът в ниската стая го караше да запуши уши. Не им обръщаше внимание до следващия гръм.

А имаше моменти, когато тишината в ателието го влудяваше, той излизаше навън и сядаше на стълбите. С нетърпение очакваше да чуе писъка на ниско прелитащите гарвани. Понякога се хващаше, че не отделя поглед от дворната врата, но тя така и не се отвори дори от случаен минувач, който е сбъркал адреса. Отпиваше бавно и отново влизаше вътре.

Първоначалните скици затрупваха масата, той отделяше две-три, а останалите изхвърляше на чардака. После отново ги разравяше, сигурен, че в тях е търсеният образ, и когато не го откриеше, дълго седеше на стълбите, отчаян, че е загубил частица от истинската същност на композицията. Поглеждаше празния статив, самотен в единия ъгъл, приготвените с грунд платна, наредени до стената, и се страхуваше да започне.

Разгръщаше албумите, взираше се в композициите, сътворени от великите художници, но не за да плагиатства, а за да усети тяхното разбиране за образа. Само Салвадор Дали бе разчупил канона по зашеметяващ начин! Зрителният ъгъл бе отгоре и сякаш разпятието висеше в пространството, освободено от гравитацията. Светлината бе породена от сиянието, излъчвано от страдалеца и бе противопоставена на заобикалящия го космически мрак. Изключителен ракурс, изключителен рисунък! Никога нямаше да достигне подобно съвършенство! Искаше просто да открие своето разбиране за земното страдание и да го изобрази с несършенствата на собствените си сетива.

Когато реши, че е готов, избра най-голямото платно, върху което можеше за разгърне композицията, без да се загубят образите. Въгленът се изплъзна от ръцете му и падна на земята. Настъпи го с крак и крехката му същност се превърна в черен прах. Оги се поколеба, но започна отново. Нямаше смисъл да отлага повече...

Рисуваше своето разпятие, защото само в него виждаше илюзорната възможност за спасение. Увесен върху грубото дърво, човек прозира екзистенциалната същност на своето битие. Ако след разпятието не успее да се възкреси, отива в небитието, защото е непригоден за този свят. За себе си вече бе намерил отговора...

Бе избрал необичаен зрителен ъгъл в златната среда разположи кръста, който излизаше от корубата на вековен дънер. По този начин кръстът се явяваше естественото продължение на Дървото на живота. То видимо умираше, изкривено от безкрайната тегоба, но неговият предизвестен край символизираше раждането на кръста - необходимото условие, за да се случи самото разпятие.