Читать «Огненото разпятие» онлайн - страница 101

- Не съм я виждал - изненада се приятелят му.

- Но мама я видя... Рая също... И на двете им хареса - усмихна се Оги.

- Пожарът у вас е бил илюстрация на картината - обади се Радо и тогава видя счупената чаша под статива.

Той внимателно прибра парчетата в плик за доказателства, погледна към шефа си и Мишената леко му кимна.

- Не, точно обратното... - обърна се към комисаря Оги. - Показа ми, че това, което съм сътворил, е илюзия... Реалността е друга - смъртта на баща ми, обгорелият прозорец, самотната жена пред дома...

- Кой ти показа? - хвана се само за едната дума комисарят.

- Подпалвачът - отговори Оги. - Той иска да рисувам в черно... Иска мракът да победи огъня... А черното не е цвят... Защо да го рисувам?

- Ако ми кажеш и кой е подпалвачът... - погледна го е очакване Мишената.

- Може да е Другото ми Аз - тъжно прошепна художникът и отново сведе надолу глава.

- Дето пътува из световете насън?

- Да.

- Не на мен тия! Комисарят стана и рязко отвори вратата. Обърна се назад и попита:

- Какво представляваше последната картина?

- Никола спасява дете от пожар - този път първи реагира Гого Хисарски.

- Значи да очакваме нов палеж, а?

- Всеки ден го очаквам - каза Никола.

- Но се пази! - посочи го с пръст Мишената и излезе.

Радо бързо го последва и вече на стълбите комисарят му прошепна:

- Не пиел в пластмасова чаша, а?

89

 Завивката го задушава, тежи му като вълнения юрган, с който го покриваше майка му, когато бе дете. Гого Хисарски понечва да изкара ръцете си отгоре, но разбира, че ги е разперил настрани. Представя си, че е орел в полет. Не е. Ако птицата може да лети с разперени криле, то неговите ръце го натискат надолу. Той се изправя и усеща тежестта на раменете си. Опитва се да я отхвърли, но не успява. Прави две крачки и тялото му се привежда още повече към земята. Отнякъде чува глас:

- Върви!

- Не мога - отвръща Гого, но думите не излизат от устата му.

- Нагоре! Нагоре е спасението! - вика отново гласът.

- Господи, ти ли си? - пита със страх старецът, но отново не чува думите си в мрака.

- Ще се срещнем горе - прогърмява отново странният глас.

- Да беше изчакал поне да се върна у дома...

Гого Хисарски тръгва по нанагорнището. От тежестта върху раменете си не може да се огледа. Острият мирис на бензин го задушава, той извръща глава встрани и продължава да върви нагоре. Страхува от срещата със смъртта... Вече знае, че краят на пътя е върхът на този склон. Отляво дочува ромоленето на вода и устните му прималяват за нейната живителна сила. Иска да се извърне назад, за да види отминалия си живот...

Опитва се да си спомни лицето на майка си, но пред очите му е само черната забрадка, която тя сложи след погребението на баща му. Оттогава вървеше с наведена надолу глава, сякаш се срамуваше, че е останала жива... Струва му се, че чува отчаяния вой на Шарко, който полегна върху пресния гроб и повече не стана оттам... Вижда хилавите си колене, докато се катери по джанката с лекота, а клонът се счупва и той се търкулва надолу... Върху многобройните ухапвания от комари се прибавят червените резки от охлузването. Тогава дори не изохка... Сега едва пристъпва нагоре... Вече не вижда нищо, защото ромоленето на потока някъде около него му напомня само за страшната вода, в която се удавиха всичките му спомени....