Читать «Огненото разпятие» онлайн - страница 102

Гласът от мрака го стресва:

- Гледай нагоре!

Гого го слуша и вдига нагоре глава - черна яма има пред него, по-страховита и от гроб. Камъни се спъват в босите му нозе и падат надолу в мрака. Това се греховете ми, мисли си старецът. Господ ме подсеща за тях, преди да ме прати в ада.

Внезапно усеща пареща болка по гърба си, последвана от ярка светлина.

- Идвам, Господи - прошепва той, но този път никой не му отвръща.

Горе на склона е пусто. Обръща се бавно назад и в ниското вижда Оги. А някъде наоколо му шепти водата. Старецът се запътва натам, за да отхвърли адския огън, който носи на раменете си.

90

 Сигурно е буден, защото очите му са отворени. Черният пласт от едри мазки е толкова плътен, че го задушава. Опитва се да се подпре на стената, но ръцете му усещат само празнотата на мрака. Страхува се от него, защото той носи смърт. Ако може да запали поне клечка кибрит...

Оги опипва джобовете си, но са празни. Не знае къде е, не знае накъде да поеме, за да излезе на светлина. Прави крачка напред, спъва се и спира. Ще чака слънцето да му посочи пътя...

Ярка светлина пронизва мрака и Оги вдига ръце към очите си. Не може да не погледне напред, а това, което вижда, го кара да се усмихне...

Огънят му посочва новия сюжет - Христос върви към Голготата, носейки горящ кръст на раменете си. Оги не вижда добре фигурата на мъжа, затисната от огнения кръст, но не откъсва поглед от образа. Сиянието около човека напомня за златен ореол и подчертава божествената му същност, противопоставена на огромния вселенски мрак. Светлините на огъня се пречупват във водите на водопада и приличат на пъстри кристали, образуващи искряща пътека към върха.

Христос стига до върха, обръща се назад и тогава Оги се сепва - защо този мъж му напомня за Гого Хисарски? Христос е бил млад, а Гого... А може би това е точният образ - живителният пламък угасва бързо, затиснат от товара на земното страдание.

Нима сънят му показва, че със старостта се приближаваме по-плътно до усещането за бога?

91

 Евлоги Аладжов се събуди върху облак рехав, сивкав и студен. Дъхът от устата му бързо се скриваше в облака, чието изсветляващо наметало покриваше с ледена коричка тялото му. Оги подскочи няколко пъти, за да отхвърли хладината от себе си.

Когато се разсъни напълно, видя, че се намира край градското езеро, наречено „Борово око“. Бе в подножието на малък водопад, който се вливаше в езерото, а наблизо се намираше мостът, откъдето през лятото с часове наблюдаваше цъфтящите лилии. Светли лъчи се плъзгаха по водната повърхност, а от нея се отделяха призрачни къдели от сутрешната мараня и се издигаха към небето.

Нямаше спомен как се е озовал тук. Седна на близката пейка и потърси цигарите си, но джобовете му бяха празни. Май и през нощта искаше да запали кибритена клечка. И тогава си спомни съня.... Ами ако не е било сън?