Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 92

„Но Фройд каза, че имаш по-сериозни проблеми. Парано-ична шизофрения... Не помниш ли, параноична шизофрения... Тоест пълно вманиачаване... Ония, дето не мирясват, докато не убият когото са си наумили...“

Не си съчинявай, това беше сън. И говорещият не беше Фройд, а подсъзнанието ми, ти може би. Ти искаш да полудея. Моята проблемна, отвратителна, лоша половина...

„Да, обвинявай ме... Така правеше и едно време. Още съвсем млад, какво ти млад, като дете. До шестата си година се подмокряше, но никога не посмя да си признаеш срама. До сутринта тази топла влага от кръста надолу те успокояваше насън, но когато се събудеше под вмирисаната завивка, обвиняваше мен. Малкият господинчо винаги миришеше хубаво, все беше чистичък. И когато те обвиняха и оная вещица леля ти се подиграеше, избутваше мъничкото ми прозрачно телце като щит: „Не аз, той го направи.“ А горката ти майка питаше: „Кой е той, рожбо?“ Ти веднага се разреваваше и сочеше с малките си невинни ръчици: „Той, онова дете в огледалото.“ Но стига вече, научи се да поемаш вината. Вече няма кой да те плаши. Баща ти умря отдавна, не ти пукаше, че майка ти е нещастна, тя също отдавна е при съпруга си...“

Внимавай какво говориш за майка ми... Тя ме обичаше.

„По-скоро те защитаваше... Едно е обичта, друго е защитата. Може би тя те съсипа. Да израснеш в такава сигурност, никога да не се сблъскаш с трудностите в реалния живот... Да не можеш да реагираш адекватно...“

За това беше виновен татко, а не мама...

„Да, баща ти си беше дръвник. Дребен човечец. От тъпа-нарите, дето не могат без чест, но да беше само той, нямаше да си такъв смотаняк. Защото той се държеше предизвикателно и можеше да скъса нервите на човек. Да не бяха увещанията на майка ти да му се подчиняваш, някой ден щях да го хвана за врата и да му строша главата в ръба на ваната...“

Не, не, смъртта на баща ми беше нещастен случай. „Нещастен или не, признай, че след това си отдъхна. Но си остана смотан. Бъди честен, баща ти не е виновен за нерешителността ти. Единствената причина за лицемерната ти свенливост е майка ти. Манията и да те предпазва и да гледа на теб като на малко дете... Да те защитава от баща ти, от леля ти и от жестоките улични гамени. Не, хич не ми се цупи, защо мислиш, че не стисна юмруци да се изправиш срещу бабаитите от квартала. Веднъж ме послуша и прасна единия с камък по главата, но после за малко да се надрискаш от страх. Понеже майка ти те вкара в релси с нежния си укор: „Ах, Мющак, как можа да направиш това? Такова възпитано дете като теб!“ Аз можех само отново да потъна дълбоко в огледалото. А ти имаше голяма нужда от мен...“

Никаква нужда не съм имал от теб... Ти си груб, раздразнителен и агресивен. Не мога като теб.

„Ами да си могъл.“ Вече не говореше силно. Гневът в мед-нокафявите му очи се топеше. Тонът му стана сърдечен, сякаш ме съжаляваше. „Де да беше могъл... Тогава нямаше да ти се случи всичко това. На бърза ръка щеше да забравиш оная егоистка Нюзхет, и то още преди да те напусне... Може би пръв щеше да я отсвириш. И вероятно щеше да станеш по-добър историк от нея. Дори и от Тахир Хакъ... Не схващаш нали, нещастен тъпако. Аз съм твоята борбена половина, твоята устойчивост, която се изправя срещу живота. Твоят отмъстител, който може да го върне с лихвите на онези, които те нараняват...“