Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 91

- Господин Тахир, къде можем да поговорим по-спокойно? - а аз следях реакцията му. Приличаше на изнервен заподозрян, менящ цветовете си, докато се опитва да прикрие тревогата си от полицая насреща. Не заслужаваше да изпадне в това положение. Тогава проумях; не, Тахир Хакъ не можеше да се забърка в убийство. Кой каквото ще да казва, но хора като него не ставаха убийци. Засрамих се заради мислите си одеве. И се намесих донякъде заради това.

- Да отидем в кабинета ми. Там е спокойно.

Изражението на Невзат беше любезно, но ледено.

- Извинете, професор Мющак, но искаме да поговорим насаме с господин Тахир.

Тоест искаше да каже, не се радвай напразно, че си се отървал, все още си в списъка на заподозрените. А и Тахир Хакъ нямаше нужда от помощта ми.

- И без това не мога да се кача до кабинета ти - измърмори и посочи вратата на залата. - До входа има приемна, там оставих палтото и жилетката си. Мисля, че можем да поговорим там...

Докато вървеше към вратата между двете ченгета, ме предупреди:

- Стой тук, Мющак. Искам да ти кажа нещо.

16

„Къде съм аз, къде - убиецът?⁰

Бях толкова безпомощен, че се уповавах само на полицаите, изпратени да ме заловят. Отгоре на това се надявах да задържат колегите ми - сред тях и любимия ми Тахир Хакъ, - за които изобщо не беше сигурно, че са убийци. Явно безизходицата правеше от човека подлец. Аз да се отърва, пък... „Егоист е, егоист, този Мющак... Какво щеше да ти стане, ако дадеш водните си бои на Шазие...“ Не казах, че Шазие ги ползва безразборно, смесва ги една с друга и после аз трябва да чистя... Затова не исках да дам водните бои на братовчедка си. Да, егоист бях, не желаех да деля с никого тетрадката си, учебника, химикалката и най-вече водните бои. Точно както не исках да деля Нюзхет... „Виж как скъса и изхвърли картона, само да не го вземе Шазие... Лошо е това дете, лошо...“ Наистина ли бях лош? Дали за да не бъде с друг, Нюзхет я... А сега дали не се опитвах да прехвърля вината върху запалените ми по Завоевателя колеги, съчинявайки исторически доводи? Къде ти? Не-взат не спомена ли преди мен за връзката с отцеубийството? Не, никого не подвеждах. И защо да го правя? Дори не е ясно дали съм убил Нюзхет.

Онзи психопат от огледалото се появи на дисплея на монитора.

„Защо тогава избяга от местопрестъплението? Защо изтри отпечатъците си в апартамента? Защо изхвърли в морето оръдието на убийството?“

Защото бях уплашен и паникьосан, не можех да мисля трезво.

„Я остави тия небивалици. Тук сме насаме. Признай си истината. Мислеше, че си убил Нюзхет. Дори не ти беше хрумнала друга вероятност.“

И как да ми хрумне? Нали не зная какво съм правил през безпаметните тъмни часове? Но сега като си мисля, аз не мога да убия никого. На мравката път правя...

„Това вече е без значение. Дори да не си извършил престъплението, е много трудно да докажеш невинността си... Като отгоре на всичко сам не вярваш в нея...“

Защо пък да не вярвам, никого не съм убил. Много надцених тази психогенна амнезия. Случвало ли се е някому с такова заболяване да извърши престъпление?