Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 89

Покойната Нюзхет! Още не е минал и един ден и голямата ми любов, смисълът на живота ми, вече стана покойната Нюзхет? Двайсет и една години чакай и забрави за двайсет и един часа. Много си верен, Мющак! Надигащото се в душата ми чувство за вина беше потиснато от въпроса на Невзат:

- Познаваха ли жертвата?

Реагирах неприязнено, като на глупав въпрос.

- Че има ли историк, който да не познава Нюзхет? Явно са се срещнали лично. Говорят, че Четин и Нюзхет са се скарали.

- Четин онзи кютюк ли е - попита нахаканият комисар. -Изглежда нещо нервен.

Още малко да убие с поглед младия историк.

Аз също погледнах Четин, сякаш чак сега го забелязвах.

- Нервен ли - трябваше да се съглася с младия полицай, за да продължа играта. - Прав сте, Али, май е така...

Думите ми бяха посрещнати с многозначително мълчание, но досадата в изражението на Невзат показваше нежеланието му да се отклоняваме от темата. Баща ми също мразеше това. „Съсредоточи се в същността, сине, в същността... Това дете вечно се отплесва.“

Защото ме притеснява реакцията ти, контрирах баща ми. Сега обаче нарочно разводнявах темата и я отбивах с празни приказки. Невзат, естествено, повече не ми позволи да шикалкавя.

- За какво са спорили с госпожа Нюзхет?

И неговият поглед като този на помощника му беше прикован в Четин. Тъкмо си мислех, че нещата тръгват както трябва и съм успял да насоча другаде мисълта на главния комисар, трябваше да отстъпя.

- Не зная - отговорих с най-невинно изражение. - Не съм бил там, сигурен съм, че професорът може да ви отговори.

- Какво да отговоря?

Обърнах се и видях намусената физиономия на Тахир Хакъ. Не бях забелязал нито кога се е отървал от групата натрапници, нито кога е дошъл при нас.

- Ами, професоре, говорехме за Четин и приятелите му...

Вдигна посивелите си гъсти вежди.

- И какво за тях?

Тонът му беше ядовит, сякаш питаше какви ги дрънкаш, Мющак. И понеже нямах смелостта да му кажа не дрънкам, а се опитвам да отклоня от себе си подозренията в убийство, извършено от вашите вманиачени в Завоевателя студенти, тъкмо да започна да го усуквам, когато Невзат ми се притече на помощ.

- Защо са ви така ядосани, господин Тахир?

Професорът се поколеба. Но нападението е най-добрата защита. „Ти никога няма да се научиш да атакуваш, Мющак. Ще си останеш все същото смотано хлапе.“ Кой казваше това? Татко, леля или мама? Не, мама не би могла. Майната му кой го е казал, нали беше истина? Не се ли прибирах винаги пребит от децата на улицата? Колкото и да ми се щеше, и то с право, да забия едно здраво кроше или яка османска плесница в лицето на някой от гаврещите се с мен гамени, никога не успях да го направя. Добре че не бях сам срещу Тахир Хакъ; ура за главен комисар Невзат...

- Защо мислите, че са ядосани - смекчи тона професор Тахир. - Ние винаги така разговаряме, господин Невзат... Приятелите ми от университета не са длъжни винаги да се съгласяват с мен. Тъкмо напротив, трябва да имаме различни мнения, за да развиваме мисълта си и което е по-важно - да можем да формираме различни позиции, преценявайки миналите събития.