Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 88

- Не смъртта, а любопитството... - поправих го светкавично. - Особено впечатление оставя изготвянето на завещание веднага след склоняването на Мурад II да се върне на трона. Дали Мурад Хан се е боял от сина си или от фракциите в двореца? А може би си е мислел, че смъртта тъй или инак няма да го подмине и е искал да бъде подготвен? Ние, историците, сме длъжни да тълкуваме събитията от твърде много аспекти. Само така може да се стигне до истината. Ако се върнем отново на примера с Мурад II, възникналите въпроси и научни съмнения не могат да докажат, че младият принц е убил баща си. Какво доказват? Че при османците наследяването на престола винаги е било оспорвано... И в повечето случаи - свързано с кръвопролитие... Но както подчерта и професор Тахир, Мехмед II няма никаква връзка със смъртта на Мурад II... Ако щеш, го наречи Божия воля, ако щеш - природа... Ако търсите убиец, трябва да се консултирате с архангел Михаил. Защото шестият османски падишах е починал от естествена смърт.

Изгледа ме невярващо.

- Струва ми се, че в действителност не го мислите - прекъсна ме. - Но така да е...

Не, Невзат нямаше лесно да изтърве следата. Посочи с ръка струпалите се пред входа на залата Четин, Ерол и Сибел, които навярно също като нас продължаваха да обсъждат тихата война между Мурад II и сина му Мехмед II.

- Кои са тези младежи?

Разбира се, опитният ни главен комисар беше забелязал напрежението между тях и Тахир Хакъ. Трябваше да съм много бдителен, насреща си имах човек, непропускащ никакви подробности.

- Занимават се с проучвания - отговорих възможно най-неангажирано. - Едно време се наричаха асистенти... Наименованието се промени, но и сега вършат работата на професора си.

През лицето му премина сянка на съмнение.

- Професорът не е ли пенсионер?

- Да, но влюбен в професията си историк... - усмихнах се. - Веднъж рече: „Докато не съм станал история, историцизмът ми няма да свърши.“ - Да, професор Тахир се пенсионира, но не изостави работата си. И тези младежи са му неофициални асистенти.

Без да откъсва поглед от младите историци, продължи да подпитва:

- Но май не се разбират много с Тахир Хакъ...

Още веднъж ми падна удобен случай. Жалко щеше да бъде, ако го пропуснех. „Има нещо потайно в това дете - казваше баща ми. - Не е толкова невинен, колкото изглежда.“ Невинен ли? Колкото може да бъде невинен един убиец, толкова и аз... Явно много навътре съм приел тази мисъл... С каква лекота само използвам за себе си определението убиец... А можеше да се лъжа. Случилото се преди малко показваше, че това е напълно възможно. Нещо се кроеше срещу мен в този университет. Тези сърдити на Нюзхет, запалени по Завоевателя младежи... И какво, можеха ли да убият професор, защото проявил неуважение към великия владетел? Със собствените си уши чух споровете преди малко. Странна реакция и гняв, който не бях срещал досега...

- Всъщност се случва за пръв път - споделих изненадата си с полицаите. - Тези младежи много уважават професора... - и като установих, че ме слушат с интерес, изстрелях отровните слова, служещи на тайната ми цел. - Преди лекцията са водили някакъв спор... Професорът им се разкрещял... Затова са малко напрегнати... Нещо за покойната Нюзхет...