Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 87

Още докато говорех, осъзнах грешката си, но беше вече късно. Пак не успях да си сдържа езика зад зъбите. За какъв дявол обърнах разговора към бившата ми любовница? Но стореното - сторено, повече не можех да спра.

- Исках да кажа, господин Невзат, че истината е относителна...

Главният комисар нямаше вид да ми вярва; наблюдаваше ме замислено, като да беше изправен срещу престъпление с неизвестен извършител.

- Може би в историята е така - рече сериозно. - Обаче в криминологията убиецът не е относителен. Той е действително лице от плът и кръв. Ясна е и вината му. Отнел е човешки живот. Вие или ваш колега можете да поправите грешката в тълкуването на историята. Но никой досега не е успял да съживи мъртвец. Не ми се вярва и в бъдеще да е възможно.

Прав беше, но нямах намерение веднага да свия перките.

- Но съществуват и престъпления, за които, макар и незаконни, съвестта ни си казва „О, слава Богу!“, нали? И си мислим, че този човек отдавна си го е заслужил.

- Мислим си... Дори ни харесва. Радваме се, че светът най-сетне се е отървал от този боклук. Но това е грешка. Борбата за предотвратяване на престъпленията не е с убиеца, а с вината. А най-голямата вина е убийството на човек. Защото, както все повтарям, смъртта е необратима.

- А вие, професор Мющак - намеси се Али в този разговор накрак за правото и историята, - одобрявате ли убийството на хора? Имам предвид при основателни причини...

Браво, Мющак, въртя, сука и отново привлече подозренията върху себе си. И то съвсем безпричинно. „Това дете мълчи, мълчи, пък като си отвори устата, змии и гущери падат.“ Дали не беше права леля Шахесте? Ей го сега същия случай...

- Естествено че не, комисар Али... Какво общо имам аз с убийците?

Симпатичният полицай придоби ледено изражение.

- Не казвам, че сте убили, попитах бихте ли оправдали някого за убийство.

Гласът му беше с тон по-нисък от обвинителния. Тази луда глава изобщо не беше вежлив като Невзат. За малко да се разтревожа, но поех дълбоко дъх и събрах всички сили, опитвайки се да не го показвам пред двете наблюдаващи ме ченгета. Не мислех, че съм успял, но нямах друг изход.

- И аз това имах предвид. Убийството е неприемливо деяние. Сиреч... - обърнах се към Невзат за помощ. - Съгласен съм с главния комисар... Няма връщане от смъртта.

Говорех, но бях уплашен че ей сега ще се нахвърлят отгоре ми и няма да ме оставят, докато не си призная.

- Въпросът ви беше интересен...

Объркано погледнах Невзат...

- Моля?

- Въпросът, който зададохте на Тахир Хакъ... За завещанието на Мурад II, написано, след като приел да се върне на трона...

Главният комисар най-неочаквано ми се беше притекъл на помощ.

- Да, въпрос, който те кара да се замислиш - грабнах веднага подадената ръка. - Сигурно му е станало неудобно от младия султан. Иначе защо да пише завещание, бидейки в перфектно здраве?

- Май и вас взе да човърка ранната смърт на Мурад II.

Ето че пак стигнахме до отцеубийството... Колебанието

само можеше да ми създаде проблеми...