Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 81

Сибел и с мен беше спорила няколко пъти. Представете си колко беше надъхана, та да се осмели да закача циник като мен. Сякаш в това крехко телце имаше душа, изгаряща в страстен огън. А може би достойна за завиждане личност. Хубаво беше човек да посвети живота си на някакъв идеал. Но бива ли този идеал да вреди на останалите? Смятам, че Сибел вярваше в уникалността на своя идеал. Тази увереност бликаше от лицето и; когато спореше, зелените и очи горяха, а страните и се обливаха в руменина. В такива моменти лицето на не много красивото момиче излъчваше чар и привлекателност и предизвикваше подобни на уважение и възторг чувства. И ето че сега заговори със същия плам... А може би и с още по-силен.

- Професоре, възразихте на Четин, но Мурад II не се ли върна в столицата четири-пет месеца след като остави трона на сина си?

Какво ставаше? Всички тези деца се прекланяха пред Та-хир Хакъ. Не му чупеха хатъра, дори вършеха ежедневната му работа. „Ние ще оправим тази дреболия, Вие не прекъсвайте изследването си, професоре.“ Защо помежду им се беше появило неразбирателство? Заради Нюзхет ли? Четин само беше спорил с един професор, какво имаше за сърдене в това? Не, за да се изкара толкова от кожата добросърдечен човек като Та-хир Хакъ, беше нужна по-сериозна причина. Като убийство... Да не би тези деца да са убили Нюзхет? Не, драги, аз я убих. Наистина полицията се съмнява в Сезгин, но... Сега и младите историци, запалени по Завоевателя? Внезапно ми светна. Да не би те да са влизали в кабинета ми? Защо обаче? Ако са убили Нюзхет, какво ще искат от мен? За момент това крехко, слабичко момиченце, което един по-силен вятър можеше да издуха, ми се видя като чудовище, способно на всякакви злини. Но Тахир Хакъ вероятно не мислеше като мен, защото погледна момичето и в знак, че е разбрал, махна с ръка да си седне на мястото.

- Сибел е права - рече и показа изписания на дъската месец ноември 1444, но сякаш последните два въпроса го бяха обидили и пословичната му енергия, с която тези младежи не можеха да се похвалят, започна да изчезва.

- Да - прочисти гърлото си. - Мурад II се връща отново в Одрин през ноември. А още през юли събира при себе си държавните мъже и казва: „Вижте господа, генерали, досега аз ви бях падишах, отсега нататък ще е синът ми, защото наистина му предадох короната, трона и титлата си, но той все още не го знае...“

Видях, че леко се тресе пред катедрата; професорът беше уморен, но не се предаваше и никога не го е правил. „Докато смъртта не ми отнеме професията, няма да свърши това вълнуващо пътешествие из прашните страници на историята.“ Пътешествието продължаваше, но той не можеше да върви повече. Със ситни стъпки се отправи към бюрото, отпусна се на стола и продължи: