Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 69

Познавах го като малък. Беше много сладко дете. Макар да не съм го казвал на Нюзхет, си мислех, ех, и ние да си имахме такъв син... Нюзхет също много го обичаше, но май по едно време... Какво каза вчера по телефона?

- Леля му нещо се оплака - започнах. - Сезгин искал да продадат апартамента. Каза, че станал много алчен.

Думите ми заинтригуваха и двамата, но Али беше по-бърз:

- Госпожа Нюзхет имаше ли други наследници?

Ако се впуснех в личния живот на Нюзхет, разговорът неминуемо щеше да стигне до мен, но ми изнасяше да отклоня съмненията към Сезгин.

- Мисля, че нямаше друг близък роднина...

- Тоест сега апартаментът остава на него?

- Не само той - рекох загадъчно. - И сградата в Бейоглу...

Определено вече говореше нерядко проявяващият се в мен герой, а истинският дявол. Изобщо не ме притесняваше, че ще хвърля вината за извършеното от мен престъпление върху невинен човек.

- Интересно - подхвърли Невзат към изправения си помощник. - Сезгин не ни каза за това...

Не исках да изтърва случая.

- Той ли го е направил според вас?

Невзат не се подвеждаше лесно.

- Не знаем, господин Мющак... Но скоро ще разберем. Нека се върнем към снощи. Към кухнята на госпожа Нюзхет...

Както каза Али, там имаше храна за няколко души. Бяха ли поканени и други освен вас и Тахир Хакъ?

Въпросът не изискваше да лъжа, затова отговорих спокойно:

- Според мен не, Нюзхет спомена само професор Тахир.

- Сигурно тримата отдавна се познавате... - отвори нова страница младият комисар. - Близки ли бяхте?

Дали сме били близки? Та тя беше смисълът на живота ми, господарката на съществуването ми, за нея беше всеки мой дъх, всяко мигване на очите, всеки удар на сърцето ми... Естествено, не го казах. Направих се, че възприемам въпроса като свързан не с Нюзхет, а с нас тримата.

- Разбира се, бяхме близки. С професор Тахир се познаваме отдавна. Той подсигури оставането ни в университета след завършването. Викаше: „Ти помниш като слон, ще станеш добър историк...“ - Но къде ти вече памет...

- А госпожа Нюзхет? - Обърнах се и срещнах настойчивия поглед на Али. - Тя кога се появи в живота ви?

Винаги е била там. Дори не си спомням кога точно се запознахме. Нюзхет и животът ми... Те са неразделно свързани. Струва ми се, че съм знаел за нея още преди да се запознаем. Да, имало я е през целия ми живот.

- Нюзхет винаги е била там. Но след като професорът я взе за асистент като мен, естествено се сближихме повече... Беше великолепен изследовател и добър приятел... Много ми е помагала... И аз на нея, разбира се... Но най-голяма благодарност дължим на професор Тахир. Е, по-късно Нюзхет замина в чужбина. Стана преуспял и ценен научен работник. Всички се гордеехме с нея...

Този път мъката ми не беше престорена, но на Али не му направи впечатление.

- Ето това ме изненадва - рече и извади ръце от джобовете. - Кой би искал да убие известен историк и виден научен работник като нея?

Аз естествено... За това, че е известен историк... А, и за-щото погуби живота ми... Затова аз погубих нея. На върха на кариерата и...