Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 67

Нахлуваща през прозореца дневна светлина, леден вятър,освежил застоялия въздух в затворената стая... Вдъхнах дълбоко.

- Дишайте равномерно, професор Мющак, равномерно...

Професор Мющак ли? Докато равномерно си поемах

въздух, си помислих, че този прошарен главен комисар май ме е харесал... После схванах колко опасно е това внушение. „Последният, на когото може да се довери убиецът, е полицаят.“ Пак ли баща ми, пак ли неговите прословути криминални романи? „Но полицаят обикновено се държи глупаво. Онзи, от когото престъпникът наистина трябва да се страхува, е частният детектив... Частният детектив...“ И тъй като разпитващите ме не бяха частни детективи... Не, това са измислици на баща ми, който никога не е имал проблеми с полицията. Не му вярвай, полицаите изобщо не са глупави... Празни приказки на умниците писатели на криминалета, чрез които изтъкват собствените си герои детективи и на които се хващаше иначе умният ми баща. Ако искаха, полицаите можеха да разкрият всички неизвестни престъпления...

- Нали сте по-добре, професор Мющак... Цветът на лицето ви започна да се възвръща.

Тези думи целяха да ме подведат. Ако полицаите пожелаеха, щяха всички убийци като мен...

- Глътка вода...

Кадифе пак е насреща ми. Пийнах глътка от поднесената ми чаша. Тя предизвика неприятна тежест в стомаха ми, къде-то от часове не беше влязъл нито залък, като камък в празен кладенец... Тогава разбрах причината за световъртежа: глад... Но понеже не можех да призная, че от вчера на обяд не съм ял, опитах да се усмихна и казах:

- Добре съм... Добре... Благодаря... - и погледнах Кадифе. Трябваше да я отдалеча час по-скоро оттук. Ако разбереше за смъртта на Нюзхет, щеше да разкаже историята ни до най-малки подробности: „Ах, бате полицай, любовта им беше най-големият пожар в Аксарай...“

И за да не допусна това, казах укоризнено и авторитетно:

- Не предложихме нищо на господата...

Кадифе се снижи.

- Тъкмо щях да ги попитам, господин Мющак, ама ви стана зле...

- Не, нищо ми няма - и се обърнах към полицаите: - Какво ще пиете?

Невзат беше възпитан мъж.

- Не се безпокойте.

- Няма защо да се безпокоим... - настоях. - И аз ще пийна с вас. Какво ще кажете за турско кафе?

- Добре тогава, за мен без захар...

Али не беше стеснителен като началника си:

- Аз предпочитам нескафе. Ако може с мляко, би било прекрасно. И много захар...

- Добре, веднага ще приготвя - съвзе се стрина Кадифе. И тъкмо излизаше, добавих:

- И моето турско да бъде с много захар. - В погледа и се мярна изненада, как ще иска сладко кафе някой, който винаги го пие без захар, но нямаше как да и кажа, че трябва да захраня организма, изтощен от глад. Добре че проницателната Кадифе забеляза предупредителния ми поглед и мълчаливо излезе. А аз леко се наместих в креслото...

- И кога се е случило това? С Нюзхет имам предвид...

- Снощи между 19 и 20 часа...

Невзат придърпа единствения стол вдясно от библиотеката и се настани насреща ми...

- В колко часа говорихте с нея?

Престорих се, че опитвам да си спомня.

- Хммм... В три или четири... Около три и половина може