Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 65

Невзат се засмя.

- Да му се не види, Али.... Как можа да забравиш? „Престъпление и наказание“, шедьовърът на Достоевски.

Ето че пак стигнахме до Достоевски... И само той ли? Тук беше и „Завоевателя“ на Бабингер, точно както в спалнята на Нюзхет... Нямаше съмнение, че след малко ще се изтърси и Фройд... Не се задълбочих, трябваше да се включа в разговора.

- Страхотен роман... А Разколников е интересен типаж...

Мургавото лице на Али светна.

- Да, тъкмо той... Но според мен не е герой, а слабохарак-терен...

- Съвестен, да речем...

Полицаят на средна възраст, поправящ думите на подчинения си, беше забол поглед в мен. Дали не искаше да каже, че съвестните хора веднага си признават престъпленията? Али ме гледаше внимателно също като него. Мисля, че се опитваха да ме подтикнат към самопризнания. Като лошото и доброто ченге в американските филми, само че тия двамата насреща ми играеха по-съвършена и сложна пиеса. Но нямаше да е толкова лесно. Щяха да разберат, че не могат да си играят с Мющак Серхазин на котка и мишка.

- Според мен също е по-правилно да се каже съвестен -престорих се, че подкрепям главен комисар Невзат. - Как човек може да продължи да живее, след като е убил? Сякаш нищо не се е случило... - но понеже и двамата замълчаха, зададох въпроса, който ме интересуваше:

- С какво мога да ви бъда полезен? За кражбите ли става дума?

През погледа на опитния полицай премина едва забележима искра.

- Какви кражби?

- В квартала ни се завъртя банда обирджии... Нямаше не-насилена врата... - и разиграх колебание. - Ама вие май не идвате за това?

- Не - отговори по-възрастният. - Ние сме от криминалния отдел...

Стоеше точно насреща ми така, че да не изпусне и най-малкото движение. Подчиненият му Али ме наблюдаваше отстрани, та да забележи пропуска на началника си. Като двама опитни ловци ме бяха заобиколили и чакаха да допусна грешка, за да ме сграбчат. За миг се обърках. В главата ми прокънтя истеричният глас на мъжа от огледалото в банята:

„И двамата знаем, че си слаб... Безхарактерен...“

Май беше прав, нямаше да се измъкна от тази история. Още малко да се откажа, когато героят или дяволът в мен рече: „Не, покажи им какъв си.“

Това опасно предизвикателство, идващо от криещия се в дълбините на душата ми и рядко излизащ наяве герой или дявола, с когото до снощи не бяхме в много близки отношения, ми се понрави...

- Криминален отдел ли - ококорих се. Изненадата в гласа ми беше поне колкото изписаната на лицето ми. - Случило ли се е нещо?

Опитният полицай ми посочи креслото, от което беше станал току-що.

- Заповядайте, седнете, ако желаете.

Супер! Значи, започваха да ми вярват. Опасяваха се, че лошата вест ще ме потресе.

- Не, няма защо... - и ги погледнах очаквателно. - Какво става?