Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 66

- Познавате ли Нюзхет... Нюзхет Йозген - запита безизразно, безчувствено, все едно казваше хич не ми пука за теб, младият полицай...

Вдигнах вежди.

- Естествено, познавам я... - и преди да попитат, отговорих на въпроса, който ги гризеше. - Вчера говорихме по телефона. Всъщност днес щяхме да се виждаме...

Днес щяхме да се виждаме, това пък откъде изскочи? Ах, глупако Мющак, ах! Не биваше толкова да се вживявам в ролята си. Какво щях да отговоря, ако ме попитаха защо щяхме да се виждаме?

- За какво говорихте вчера?

Уф! Пропуснаха го... Обаче не биваше да отговарям на този въпрос. Трябваше да изглеждам така разтревожен, че да не го покажа.

- Защо питате? Какво се е случило?

Проницателният полицай отмести поглед от мен, но само за миг, докато поясняваше, и отново започна да ме проучва. Опитваше се да разбере реакцията ми.

- Съжалявам, господин Мющак... Съжалявам, но госпожа Нюзхет е мъртва...

Леко отметнах глава, затворих очи и отпуснах долна челюст.

- Мъртва ли? Че как?

- С остър предмет, забит в шията и... - каза Али, като да обясняваше, че е излязла, облечена в зеленото манто. - Някакъв психопат я намушкал в гърлото... Едничък удар...

Когато бях малък, баба ми разказваше една приказка. Как принцът забил сабята си в гърлото на седемглавия змей, за да отсече най-голямата глава, а змеят проговорил:

„Много ме боли, забий я отново, та да умра по-лесно.“

Но принцът знаел, че ако удари повторно, змеят ще оживее и повече не посегнал към сабята. Значи, съм взел пример от принца... Само веднъж съм забил ножа за писма в гърлото на Нюзхет. Ако го бях забил втори път, е могла да оживее...

- Горката, не е успяла да гъкне дори... Умряла е на момента, в креслото, без дори да се свлече на пода. Явно убиецът е бил опитен, така е забил ножа, че дори огърлицата си е останала на мястото...

Огърлица ли? Че на шията и нямаше огърлица. Така ли беше в действителност? Падащата върху шията и светлина... От уличната лампа. Отразяващата се в ножа светлина от уличната лампа... Не, нямаше никаква огърлица, със сигурност нямаше... Дали не е дошъл някой след мен... Кой ли?

Ако Невзат не ме беше подхванал, щях да се строполя на пода; такъв внезапен световъртеж, такъв потрес...

- Моля ви, внимавайте, господин Мющак!

Сигурно така съм пребледнял, че дори бездушният, безчувствен млад полицай наруши равнодушието си и се притече на помощ.

- Ето, държа го, господин главен комисар...

- Да го сложим на креслото...

Убиец в ръцете на двама полицаи... Рухвайки в креслото, дочух писъка на стрина Кадифе:

- Божичко, господин Мющак! Какво ви е?

Кога успя да влезе тая жена? Да не съм припаднал? Да не съм казал нещо при припадъка?

Спокойният и уверен глас на Невзат изрече:

- Донесете вода... Добре ще му дойде.

Бавно изплуващ свят; появяващи се лица, предмети, книги, снимки... Превзетото ми от врага убежище; кабинетът ми... Враг ли? Тоя Невзат изобщо не прилича на враг... Като че сме приятели от сто години, та наричам полицая добрия Невзат... Но нека не бъда несправедлив, човекът още се суети около мен...

- Прозорецът, Али, отвори малко оня прозорец.