Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 64

„Но тя ти е сестра...“

Рязко се обърнах... Мъжът в огледалото все още се хилеше подигравателно... Не, няма да го слушам... И аз като всички умея да лъжа добре. Не, не бях нито честно, нито възпитано дете. Бях безчестен, мерзавец на мерзавците. Гражданин, който въпреки бащините препоръки намираше начин да се измъкне от задълженията си, незачитащ науката преподавател по история и достатъчно зъл, за да извърши убийство. Отгоре на всичко като малък бях целунал в устата момичето, което ми беше като сестра... Да не пропускам нещо?

12

„Твоя е пролятата по земята от меча ми кръв

Набързо измих лицето си и като влязох в кабинета, заварих да ме чакат мъжете, твърдящи, че са полицаи. Единият с прошарена коса, среден на ръст, се беше настанил неканен в креслото ми; с интерес разлистваше турското издание на забравената снощи на бюрото ми книга на Бабингер „Султан Мехмед Завоевателя и епохата му“. По-младият и висок мъж стоеше прав пред библиотеката; олеле, точно до рафта с произведенията на Толстой... Сложил десен показалец върху последното издание на „Война и мир“ и аха да измъкне „Кройцеровата соната“ и да каже: „Да, господин Мющак, вчера преди убийството сте чели тази книга.“ Внезапно усетих колко безпричинна е тревогата ми. Какво като видеше скритата книга? А и откъде можеше да знае, че съм чел точно нея? Да кажем, че разбереше, как щеше да заподозре, че престъплението в романа на Толстой ме е вдъхновило да убия Нюзхет? И все пак присъствието им в кабинета ме притесняваше. Ах, стрино Кадифе, ах, защо ги покани тук? Не беше ли по-добре да говорим в хола? Да не би пък аз да съм заръчал да ги поканиш тук? Както и да е, вече бе факт.

- Добър ден.

Прошареният полицай видя, че влизам, и се изправи усмихнат, но все още с книгата в ръка.

- Моля да ме извините, че седнах на бюрото ви - и посочи книгата. - Завоевателя е сред султаните, от които се интересувам най-много... Като видях книгата на Бабингер, не се сдържах. Прочетох я само преди няколко месеца...

Естествено, не повярвах в интереса на любезния полицай към Завоевателя... Проверяваше дали знам, че са намерили същата книга в спалнята на Нюзхет.

- Добър ден - отговорих, демонстрирайки възпитание. -Значи, обичате историята.

Бавно положи книгата върху бюрото.

- Дори много... Страшно уважавам историците. Майка ми беше учителка по история... - гласът му заглъхна. - Не специалист като вас... В гимназията...

- Моля ви, има учители по история, по-ценни от някои професори...

Казаното му се понрави и се усмихна сърдечно. Направи няколко крачки и протегна ръка:

- Казвам се Невзат... Главен комисар Невзат... Колегата ми е Али...

- Комисар Али - поправи го младият мъж с остър поглед. - Колко много книги имате... Даже повече, отколкото в дома на главния комисар.

Докарах на устните си подобна на главния комисар усмивка.

- Обичате ли книгите?

По младото лице на Али се появи срамежливо изражение.

- Всъщност да - отговори, поглеждайки скришом началника си. - Но времето не стига - и показа „Война и мир “ на Толстой. - Този писател не, обаче съм чел един роман на Достоевски - не успя да си спомни заглавието. - Вие ми го дадохте, господин главен комисар... Кой ли беше? Значи, има един студент, по право или нещо такова. Насича една лихварка с брадва... За пари... После не издържа угризенията на съвестта и се предава...