Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 63

За миг помислих, че наистина говори баща ми. За миг се почувствах слаб, некадърен и безпомощен, както той винаги ми натякваше. За миг ми се дощя наистина да си призная...

„Да, господин полицай, аз я убих. Убих световноизвестния, рядко срещан в страната ни ценен професор по история Нюзхет Йозген... Не бях на себе си, но го направих... С ножа за писма... И го хвърлих снощи в тъмните морски води при „Топкапъ“...“

Мъжът в огледалото се разсмя... Смееше се гръмко, до припадък... Открито ми се подиграваше кучият син... Не, това не беше баща ми... Баща ми никога не се подиграваше; животът беше сериозно нещо и трябваше да се уважава...

„Който не взема живота на сериозно, животът също не го взема на сериозно.“

Прав беше татко, не трябваше да приемам на сериозно онзи, който мен не приемаше на сериозно. Нещастник някакъв, опитващ се да скрие безсилието си, изтъквайки чуждите грешки. По-страшно от мен изчадие...

- Не - казах на фалшификатора в огледалото. - Няма да се предам... Няма да призная и една дума... Ако могат, нека ме накарат да призная...

Недоверчиво поклати глава.

„Нещастни Мющак... Грешиш... Само ще ги ядосаш... По-зле ще стане - и изведнъж повиши тон: - Тъпако, не разбираш ли, ще те смажат...“

Открито ме унижаваше, но каквото и да правеше, вече не приличаше на баща ми. Някакъв нещастник, говорещ силно... Искаше ми се да му изкрещя в лицето, да го оскърбя, унижа и да му забия един юмрук. Но имах достатъчно ум да не го направя. Аз съм силен човек. Нямах намерение да привличам вниманието на полицията. После ще се разправям с теб, рекох и обърнах гръб на огледалото... Ето че се получи; нямаше го вече оня досадник, който твърдеше, че съм слабак. Загледан в пожълтялата снимка в сребърна рамка на баба ми с двете и дъщери, отново започнах да закопчавам ризата си.

„Мющак изобщо не може да лъже.“

Не, това не беше мъжът от огледалото. Кой беше тогава? Баба, леля или мама? Кой беше изрекъл това? Сигурен бях, че е една от трите, но коя?

„Защото е честно момче.“

Майка ми беше... Нейният винаги мек, кротък и нежен глас... Но не бях чул добре, не беше използвала думата честен.

„Защото е възпитано момче.“

Леля ми се нацупи. Видях го много ясно. Прошепна в ухото на мама „защото е загубеняк“.

И мама като мен беше чула думите и, но се престори, че не е. Интересна беше реакцията на баба, седнала в любимия си стол между двете си момичета, впила безизразен поглед в басейна на двора...

„Ти си загубенячка - беше рекла ядосано. - Един мъж не можа да задържиш.“

Леля ми се беше усмихнала презрително...

„Ама и този тъпак не успя да задържи любимата си... Какво хубаво момиче беше Нюзхет... Накрая заряза дебилния ти внук и избяга в Америка... Умница...“

Не, не е имало такъв разговор, нямаше как; тогава още не познавах Нюзхет... Тогава единствено Шазие... Когато я целунах по устните край същия басейн, който баба ми наблюдаваше безизразно... Същият обвинителен поглед на трите жени от снимката, същото укорително изречение: