Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 62

„Дай я тази огърлица, дето я открадна...“

Горкичката Кадифе, явно оттогава най-много се боеше да не я обвинят в кражба... Да посегнеш на чуждо... А пък единствената мъжка рожба в тази великолепна къща, най-възпитаният мъж в квартал Бахарие - господин Мющак, - снощи безмилостно уби човек... Човек? Не - Нюзхет, която вече се смяташе за снаха в дома и едно време дори Кадифе казваше: „Да не са ви уроки, ама много си подхождате...“ И то жестоко, с ножа за писма... Забивайки го в нежната лебедова шия на старата си любов... Без някой да го види и усети... Никой ли? Тогава какво правят на вратата ми полицаите? Да не съм оставил някоя следа в тревогата и паниката си? Не може да са намерили пръстовите ми отпечатъци, изтрих списанието и отвътре, и отвън... И то грижливо, не само корицата на списанието, и книгата, и пердетата, и електрическите ключове... Почти целия апартамент с изключение на кухнята и кабинета... Защо не избърсах и тях? Защото иззвъня телефонът, защото се паникьосах... Е, каквото и да е, ще го науча, трябва да бъда спокоен...

Стрина Кадифе все още стоеше на вратата, без да има представа какво ми минава през ум... Колко още можех да я държа там? Колко още можех да забавя тази среща? Колко още щяха да чакат пред вратата представилите се за полицаи?

- Добре, Кадифе - казах на нищо неподозиращата жена. -Покани господата вътре, ей сега идвам.

Без да обръщам внимание на заглъхващите по коридора стъпки на стрина Кадифе, на огладения или не снощен панталон след свалянето на пижамата въпреки навличането му набързо и закопчаването на ризата, един глас продължаваше да кънти в ушите ми.

„Наистина ли мислиш, че ще ги убедиш?“

Не, това не беше стрина Кадифе. Вдигнах глава и видях мъжа, когото срещнах снощи в огледалото на банята; сега ме гледаше от огледалото на вратата на гардероба.

„Ще виждаш полицаите да те причакват на улицата, в университета, в стаята за разпити, да не мислиш, че ще ги убедиш?“

Продължих да се обличам, правейки се на безразличен.

„Погледни ме! - сряза ме. - Не можеш да се измъкнеш от това, преструвайки се, че не го забелязваш...“

Тонът му беше станал укорителен.

„Не се самозаблуждавай... Ти това не го умееш. И двамата знаем, че си слаб... Характерът ти е слаб... Имаш проблем с личността...“

Гласът му приличаше на татковия. Май започваше да се изпотява...

„С този слаб характер ли ще се опълчиш срещу държавата? Ще се опиташ да излъжеш държавни чиновници? Колко измамници съм видял, докато работех в държавната агенция за недвижими имоти. На малкия пръст не можеш да им стъпиш. Ама накрая си го получиха. Събери си ума и веднага си признай. В тази страна не можеш да избягаш от полицията.“