Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 61

- Господин Мющак, съжалявам, че ви събудих, ама... На входа има двама мъже... Казаха, че са полицаи... Искали да говорят с вас...

11

„Който не приема живота сериозно, животът също не го приема сериозно^с

Панически се изправих в леглото, където посред нощ се бях строполил благодарение на приспивателните. Без да схващам какво става и все още под въздействието на съня, думите на стрина Кадифе ме разсъниха мигновено като ненавременен вик на наблюдател, съобщаващ за вражеско нахлуване в бойното поле.

- Казват, че са полицаи...

Знаех, че рано или късно онези, които твърдят, че са полицаи, ще похлопат на вратата ми. Това беше неизбежно като спирането на снега, изгрева на слънцето и откриването на трупа на Нюзхет. Уж щях да съм подготвен, уж щях да запазя самообладание, каквото и да се случи, и да се правя на изненадан от престъплението. Но едно е да си подготвен, друго - да го направиш.

Защото мъже, твърдящи, че са полицаи, досега не бяха чукали на вратата ми... Защото това дете от добро семейство, оставено от майка си в наследство на стрина Кадифе, досега не беше убивало никого. Това коварно създание, което всеки мислеше за благовъзпитано по свой си начин, преди това не беше намушквало най-любимия си човек. Защото тази некадърна твар, неспособна дори в професията си, досега не беше крила кървави тайни...

Дълбока загриженост в погледа на стрина Кадифе, видяла страха по лицето ми...

- Какво става, господин Мющак - едва посмя да попита горкичката. А и аз не се опитах да и обясня.

- Какво? Полиция ли?

Номерът с изненадата. Лицемерието, към което прибягвах винаги когато бях натясно. Обичайната хитрост на убиеца, който ще излъже, без да му мигне окото, за да отърве кожата...

- Боже, Боже, какво искат толкова рано!

Спокойно разтърках с ръце очите си... Не оставят почтените граждани да си доспят... Тревогата в погледа на чистосърдечната женица започна да изчезва...

- Може би заради ония обири, господин Мющак... Нали помните разбойниците, плъзнали из квартала миналата седмица... И нашата врата бяха насилили...

Кражбата беше най-страшното престъпление за горкичка-та... Защото леля ми често я обвиняваше в кражба...

„Бога ми, не съм го пипала, госпожо... Кълна се в децата си...“

Кога ли каза това... Когато преди години откраднаха рубинената огърлица на баба... Тогава беше още младо момиче... А аз - асистент в университета... По времето на най-горещата ни любов с Нюзхет... За баба този накит беше много скъп, останал от нейната баба... Много обичаше баба си и затова беше нарекла леля ми на нея - Шахесте... За разлика от леля госпожа Шахесте била прекрасен човек, не спираше да разказва баба ми. Окачили и огърлицата на сватбата... Седем червени рубина на златна огърлица. Обеци със същите камъни, но по-малки... Имаха си и название: „Рубинените очи“... Или очите на любимата, превърнали се в кървави падини от плач... Но както и да е... После се оказа, че стрина Кадифе казва истината и „Рубинените очи“ се намериха в чекмеджето, където баба ми криеше лекарствата си за алцхаймер... Сетне аз подарих огърлицата на Нюзхет заедно с обеците. За мен беше трудно да призная някому любовта си, но лесно правех подаръци... Като безизразната физиономия на баща ми, прикриващ чувствата си и нежността като водопад на майка ми... Слава Богу, не бях наследил злос-ловието на леля Шахесте... Как само убедително беше набедила клетата жена...