Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 60

- Не е вярно - викнах. - Не е вярно, не я убих аз. Когато я намерих, отдавна беше мъртва!

Изобщо не наруши спокойствието си.

- Да не мислите, че друг я е убил?

Не можах да потвърдя, да му се не види и честността, и бащините думи, проникнали чак до мозъка на костите ми: „Хората, които не плащат за грешките си, са основните виновници за бедите в обществото.“

- Хубаво - рече лудият доктор, забелязал мълчанието ми... - Може и да сте прав... Може да сте я убил не вие, а онзи в огледалото... Онзи, агресивният...

Изпаднах в ужас при мисълта, че знае всичко за мен. Усещах как расте гневът в мен, как обзема цялото ми същество. Всичко отиваше по дяволите - и авторитетните бащини думи, и майчината мила нежност. Усетих как неволно свивам юмруци и погледът ми се плъзна към дървения моливник в края на бюрото. Сребърният нож за писма с туграта на Завоевателя на дръжката, оръдието на убийството, което бях забол в шията на Нюзхет, проблясваше, сякаш казвайки какво още чакаш, грабни ме и виж сметката на този дърт многознайко, дето ти мъти главата със сексуални разсъждения. Отговаряйки на призива му, протегнах ръка към моливника, обаче знаменитият психиатър го придърпа към себе си с неочаквана за възрастта му бързина.

- Тц, тц... Не го правете, хер Мющак, не можете да убиете всички... - и като взе стоящия отдясно на бюрото златистожълт звънец, го разлюля. Дрън-дрън, дрън-дрън... Вратата се отвори мигновено, сякаш очаквала този звън. И докато очаквах влизането на двама яки санитари, в стаята нахлуха двамата неофициални асистенти на Тахир Хакъ - Четин и Ерол... Зарадвах се да ги видя и се впуснах в обяснения.

- Невинен съм, момчета, не вярвайте на този човек, невинен съм...

- Добре, професор Мющак... Успокойте се... - опита се да ме успокои Ерол. Изглежда, сякаш ме съжаляваше за ситуацията, в която бях изпаднал. Всъщност винаги съм харесвал това момче... Другият, Четин, онзи, който беше спорил с Нюзхет, враждебно следеше действията ми.

- Това обяснете на доктора - рече, показвайки недвусмислено, че, без да се колебае, ще изпълни дадените му за мен разпореждания. - Сега идвате с нас.

Разбрал, че няма да получа помощ от тази човекоподобна горила, се обърнах отново към другия вежлив момък:

- Недейте, Ерол, не ме оставяйте на този изкуфял сексуален маниак... Намеренията му са лоши, иска да ме затвори в лудницата.

Вежливият младеж също не ми повярва, но поне не се отнесе грубо.

- Ще е добре за вас, професор Мющак. Не се безпокойте, ние ще сме до вас...

- Не! - викнах и се втурнах към вратата.

Двамата младежи ме сграбчиха почти във въздуха...

- Пуснете ме... Пуснете ме... - изплаках. - Идиоти такива... Ще се оплача на Тахир Хакъ!

Ерол стискаше ръцете ми и притеснено мърмореше...

- Успокойте се, професор Мющак... Успокойте се, господин Мющак...

Когато отворих очи, стаята започна да се променя. Призрачният кабинет на Зигмунд Фройд се превръщаше в потискащата ми спалня. Надничаща през открехнатата врата женска глава. Загриженото лице на стрина Кадифе...