Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 59

Речта на знаменития психоаналитик вече ставаше непоносима.

- Не разбирам какво целите - прекъснах го безцеремонно.

- Ако искате да кажете, че принц Мехмед е убил батко си Ала-един Али и баща си Мурад, за да вземе властта...

- Не, не - продължи все така любезно, размахвайки ръце.

- Откъде ви хрумна това. Всъщност темата на разговора не е принц Мехмед... Не той ме интересува...

- Ама отцеубийството...

- А, онази статия ли? Разработката на Достоевски... Трудна, дори невъзможна е такава разработка за великия ви владетел... Признавам, че е изключително интересна личност, но психоанализата е като историята. За да се направи коментар, са нужни документи и информация. Колко жалко, че няма много материали за владетеля ви с орлов нос. А горкият Достоевски ни е оставил предостатъчно текстове, за да разчепкаме личността му... Махнете романите, всичко, излязло под перото му, е тема на отделна психоанализа...

- Тогава защо говорите за Завоевателя?

Преди да ми отговори, се наведе напред и загаси в пепелника остатъка от пурата.

- За вас...

Погледна ме настойчиво.

- За мен ли?

В очите му вече нямаше никакъв блясък.

- Да, за вас... За да ви разбера... Защо толкова се интересувате от Завоевателя? Защо той толкова изпълва подсъзнанието ви? Откъде тази пристрастност? Има ли тя връзка с болестта ви?

Лицето на дошлия отпреди седемдесет и повече години психоаналитик беше толкова безизразно и безучастно, че се разтревожих за него.

- Болестта ми.... Дисоциативна фуга ли?

Закашля се силно...

- Дисоциативната фуга... Имате предвид началото, първата диагноза... Тя вече е минало... Имате по-сериозен проблем...

Имате проблем... Не можеше ли да говори по-ясно? Гневът ми към този луд лекар нарастваше все повече и повече. Смачканата преди малко в пепелника пура смърдеше отвратително. Идеше ми да му река, а теб какво те засяга моят проблем... Да го предупредя незабавно да се откаже от тия вонящи пури, за-щото неминуемо ще получи рак на гърлото, но онова, което от детството още ме караше да бъда любезен, каквото и да е то, отново върза езика ми.

- И какъв е този проблем - задоволих се да попитам.

- Параноична шизофрения... - каза го толкова спокойно, сякаш ми съобщаваше, че имам хрема. - Параноична шизофрения. Тя няма нищо общо с дисоциативната фуга или временната амнезия. Но при вас се наблюдават едновременно и двете... Винаги съм откровен с пациентите си. Това е много полезно при психотерапията. Жалко, но вие, господин Мющак, сте па-раноичен шизофреник...

Веднага преминах към самоотбрана, сякаш бях сторил нещо лошо.

- Не, лъжете се, не съм нищо подобно. За грешките си не обвинявам другите, а предимно себе си... Докато параноичните шизофреници...

Леко се усмихна.

- Значи, разбирате и от психология - и замълча. - Тогава защо убихте Нюзхет? Щом вините себе си, защо отнехте нейния живот?

Вече говореше напълно сериозно, почти обвинително.

- И освен че и отнехте живота, убихте и единствената си цел в живота. Унищожихте единственото, което ви свързваше с живота, болезнената си страст, неизлечимата си любов. Така премахнахте не само Нюзхет, а и едничкия смисъл в живота си.