Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 47

„Защо не си признаваш? Братовчедка ти го каза, убил си я...“

Не исках да мисля за това, ама как да заповядам на разстроения си мозък. Напълно излязлото ми извън контрол съзнание непрекъснато раждаше все по-ужасни мисли. А може би положението не беше толкова отчайващо... Може би щях да избегна наказателната отговорност, понеже съм убил по време на амнезия...

„Казвам го не защото е син на леля ми, господин съдия, Мющак е имал временна загуба на паметта. И тъй като не е съзнавал какво върши...“

Така си е, не съм убил някого, планирайки го спокойно и хладнокръвно. Не съм съзнавал какво правя... Дори съдията щеше да повярва в това! Но Шазие не е надежден свидетел, тъй като ми е роднина... А ако не аз бях убил Нюзхет? Ако изхвърленото в морето оръдие на престъплението беше ножът, подарен на Нюзхет от мен? Ако си го беше донесла от Америка или си беше стоял все тук? Тогава моят трябва да е в кабинета... Втурнах се обнадежден. Запалих лампата и отидох до бюрото. Не, нямаше го... Нямаше го и туй то... Напразно се самозалъгвах, аз бях убил Нюзхет. Със същия онзи проклет нож за писма, който винаги си е стоял тук, пред очите ми... Пак ми се зави свят. Хванах се за бюрото. Поех дълбоко дъх... Трябваше да приема действителността, аз я бях убил... Но по време, когато умът ми не е бил на мястото си, когато душата ми е била в плен на тъмата...

Тогава какво толкова му мислех и какво правех? Ясно беше какво трябва да се прави, не да се мисли. Бях отговорен за убийството на изоставилата ме жена. Не става дума за това, а за времето преди деянието, когато умът ми си беше в ред... Спокойните мигове преди звъна на телефона... Ама че спокойствие... Спотаеното очакване на самотника, намиращ смисъл на живота в нечия друга болка... Очакване на какво, защо, с каква цел? Не е ясно... Добре, да се върнем при това спотаено очакване... Четях книга, седнал тук.

Настаних се в креслото и прегледах всичко по бюрото. Компютър, пред него прозрачна, покрита с тънко фолио клавиатура. Познаващата педантизма ми стрина Кадифе беше открила начин за почистване на клавишите, събиращи целия прах в стаята... Вдясно от клавиатурата малка вехта книга, издание на „Варлък“: „Кройцеровата соната “ на Толстой. Когато иззвъ-ня телефонът, я бях оставил отворена със страниците надолу върху бюрото. Явно не бях я пипал след кризата. Взех я и погледнах отворената страница. Сложих си очилата за четене и се зачетох в думите, приличащи на тъмни петна върху пожълтялата хартия.

„Тогава, без да изпускам камата, стиснах шията и с лявата ръка и повличайки я по гръб, започнах да я душа. Шията и беше толкова корава! Опитваше се да се освободи, сграбчила ръката ми с двете си ръце. А аз, сякаш очаквал това, забих камата с все сили в лявата и гръд, под ребрата...“