Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 45

- Новогодишната нощ... Преди почти четирийсет години - измрънка повече изненадано, отколкото възхитено. - Как си спомни бе, Мющак?

Да, не беше нормално човек с временна амнезия да си спомни толкова отдавнашен случай. Забеляза разочарованието ми:

- Искам да кажа, че дори аз като участник в случилото се... - опита да се съвземе и плъзна поглед към краката ми. - Мющак, нямаш чорапи. Не ти ли е студено?

Нали казах, че от Шазие нищо не убягваше.

- Няма нищо, добре ми е. Докато ти звънеше, аз събувах мокрите чорапи. Преди малко се прибрах... Помислих, че ще ми дойде добре една разходка в снега. Обувките ми пуснаха.

- Сега ми стана ясно. А аз се чудех къде ли се запиля този човек. Тази вечер два пъти слизам до вас... Това е третият... Ако и сега не те бях намерила, щях да вляза с резервния ключ.

Протегнах ръка към паничката с малебито:

- Извинявай. Уморила си се, не трябваше да си правиш труда.

Подаде ми паничката и ако не бяха онези думи, които отново разбъркаха ума ми, щях да благодаря и да я отпратя, после да се затворя в апартамента насаме с огромните си проблеми и да продължа да се самоизяждам.

- Не позвъних само заради малебито... Търсил си ме следобед.

Следобед? Че аз не съм търсил никого... Или... Когато имах временна амнезия ли?

- Някъде около четири пъти...

Може би съм избрал номера и, когато съм решил да убия Нюзхет с надеждата да ми попречи... Значи, в такива моменти не изгубвам напълно разсъдъка си. Но явно не съм се свързал.

- Имах пациенти и бях изключила звука на телефона. Видях, че си ме търсил, като се прибрах у дома... Ти не звъниш толкова често. Живеем в един блок, но само няколко пъти си позвънил на вратата ми... Както и да е, зачудих се. Да не се е случило нещо?

То какво ли не се случи; убих човек в момент на временна загуба на памет. Причината за тези моменти, Нюзхет. Или по-скоро онова, на което приличаше след двайсет и една години.

- Мющак! Мющак, добре ли си?

Стреснах се и дойдох на себе си...

- Добре съм, добре... Нищо ми няма. Така става, като се влезе от студено на топло... Малко се обърках... Не съм забелязал, че съм те търсил. Вероятно, без да искам, съм натиснал бутона с името ти.

Но още докато изричах това, осъзнах огромната си грешка: когато утре Шазие научи за смъртта на Нюзхет, веднага ще направи връзката. А дали? Тя беше зает човек, с това ли би се занимавала? Но за същата тази заета жена аз бях единственият в света, от когото се интересуваше след черната си сиамка. Не, да не съм несправедлив, братовчедка ми се интересуваше от мен повече, отколкото от онова малко писенце Клеопатра. Ша-зие не можеше да загърби проблем, в който бях забъркан. Не можеше, но какво щях да и кажа?

- Отново ли загуба на паметта?

Ето, направо в целта. Не, засега нищо не разбира, само се съмнява, но ще разбере. Какво да правя, дали да не и разкажа всичко? „Шазие, мила, всъщност исках да говоря с теб. Знаеш ли, следобед извърших престъпление.“ Ще иде право в полицията. А дали? Опитах се да разгадая мисълта и зад погледа. Напразно, в очите и с цвят на черно грозде разчитах единствено дълбока тревога. Може би нямаше да иде в полицията. Може би онази първа целувка под магнолията... А може би тя е чакала мен така, както аз Нюзхет... Я стига глупости, откъде пък изскочи това сравнение? Тя ти е сестра... Ако не отиде в полицията, ще те пази...