Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 46
Ахмед Юмит
- Мющак, защо не ми отговаряш? Нищо лошо не се е случило следобед, нали?
Престанах с догадките и съсредоточих цялото си внимание върху милата ми психотерапевтка, която се опитваше да реши загадката.
- Не - отговорих и храбро я погледнах. Уверено повторих: - Не, нали ти казах. Набрал съм те, без да искам.
Не ми повярва, определено не, обаче не настоя повече.
- Добре тогава - но тонът и явно показваше, че вижда нещо гнило в тази работа. - Хайде, влизай вътре, че ще измръзнеш без чорапи.
Без чорапи... Състраданието не я напускаше. „Много мило момиче е Шазие, жалко, че нямам дъщеря като нея“, казваше мама. Сърце не ми даваше така да отпратя от прага милата си братовчедка. И вече не защото исках да разбера какво мисли, а защото знаех, че в този потънал в сняг град, в този безчувствен свят, в този отдавна изгубил смисъла си живот Шазие е единствената жена, която я е грижа за мен.
- Влез де - опитах се да бъда любезен. - Ще направя чай...
През погледа и премина искра на честолюбие; хладен повей, който усетих в душата си като хилав отблясък на снега по улицата...
- Нали съм ти казвала, Мющак. Не прави нищо насила... Колко време вече стърча на прага, веднъж не ме покани вътре. Не кани никого само от учтивост. Не причинявай това нито на себе си, нито на другия.
9
Шазие беше напълно права; бях се специализирал в лошо отношение към себе си. Не от глупост - мисля, че ми доставяше удоволствие. Не намирам друго обяснение защо човек би изтезавал сам себе си? Явно ми харесваше. Що се отнася до измъчване на другите, не бих го постигнал, дори много да се стараех. Разбира се, ако не се брои случилото се тази вечер в блока „Сахтиян“. Ето че пак се върнахме на изходна позиция... Отново здравей, Нюзхет, докато донесеното от Шазие водно малеби потрепва в ръцете ми... Здравей, призрако... Здравей, поредица от проклятия...
Че как иначе? Да убиеш не е като да обидиш като одеве братовчедка си. От това не можеш да се измъкнеш с извинение. Убит е човек. Жена, в която преди години си бил лудо влюбен. Преди години ли? Жена, чието обаждане този следобед ти предизвика временна амнезия. Султанката на душата и сърцето ти... Но това не беше Нюзхет... Пак се започна...
Бързо напуснах антрето, за да се отърва не само от тези натрапчиви мисли, но и от себе си. Загърбвайки нахлулите спомени и шепота на превърналата се вече наистина в привидение Нюзхет отидох в кухнята и прибрах малебито в хладилника. Леката миризма на храна разбунтува стомаха ми и леко ми се повдигна. Вероятно от глад... От обяд не бях сложил залък в устата си, но не мислех, че мога да го направя.
„Пийни поне чаша мляко“ - прошепна някакъв глас.
Кой беше? Мама? Нюзхет? Шазие? Бързо се обърнах. В грижливо подредената от стрина Кадифе спретната кухня нямаше друг освен мен. Затворих вратата на хладилника, отидох в спалнята и обух дебели вълнени чорапи. Само да не ме хване вечният цистит... Като че пикаех стъкълца... Като в студената стая за разпити в полицията, може би с бой и изтезания...
