Здравей, Мющак,
Зная, че много закъснях и трябваше да ти пиша далеч по-рано. Не можах. Ще бъда откровена, не че не можах, не го направих. Страхувах се да не те обнадеждя, да не те разочаровам отново, да не те обидя... След толкова много години хващам отново химикалката с надеждата, че и ти си се променил...
Погледнато отстрани, не прилича на грешка; имам предвид напускането на Истанбул и заминаването ми за Чикаго... Да, мисля, че постъпих правилно, идвайки тук - от моя гледна точка, разбира се... Може би трябваше да се срещнем очи в очи. Но не смятай, че не съм го мислила. Да оставя два реда и да напусна Истанбул като беглец... Приемам, че се отнесох отвратително. Позорно... С неуважение както към теб, така и към себе си. Дали ще повярваш, ако ти кажа, че до слизането от самолета имах угризения на съвестта? Трябваше да поговорим. Трябваше да ти обясня, че тази връзка повече няма бъдеще... Че бракът ни би бил катастрофа... Че накрая някой от двама ни щеше да влезе в лудницата или да убие другия... Вероятно ти щеше да си убиецът, а аз - жертвата... Но трябваше доста да се постарая, за да те докарам до убийство. Защото си толкова добър... Де да не беше. Да беше като всички останали. Като обикновените хора - егоист, неверен, безчувствен... Жалко, че не си такъв... Като казвам жалко, имам предвид, че съжалявам теб, а не себе си... Ти винаги ще допускаш да те обиждат, точно както постъпих аз. Не казвам да се промениш, знам, че не можеш. Вероятно ще се ядосаш за момент, временно ще ти падне пердето, за миг омразата ще те стисне за гушата, но никога няма да скръцнеш със зъби, няма дори гневно да вдигнеш юмрук. Ти не можеш да удариш никого, не можеш никого да укориш, камо ли да напсуваш... Не, недей се опитва, дори да искаш, не можеш да се промениш... Всъщност това най-много обичах в теб. Невинност и липса на меркантилност, с което другите не могат да се похвалят... Но ето че денят дойде и за съжаление всичко свърши... Не ти, аз се промених. Вероятно не защото съм лоша, а от егоизъм или досада... Наистина съжалявам, но свърши. Сигурно трябва да кажа, че се опитах да избягам от усещането за края, за да не те нараня и наскърбя. Всеки ден си внушавах, че любовта ми към теб е още жива. Дори повярвах в брака ни. И нещастната ми майка дори се надяваше лудата и дъщеря да се вразуми... Но ето че не стана, не можах да го направя. Повярвай ми, Мю-щак, опитах, но не се получи. Вероятно ти не разбра, че тази връзка ми дотежа... Най-страшното е, че ти дотолкова живееше в измисления си свят, толкова вярваше във връзката ни, че не се осмелих да ти призная края и.
Ето защо не отговорих на кое от кое по-красивите ти и изящни писма. Въпреки че прочетох всяко едно по няколко пъти и нито веднъж не успях да сдържа сълзите си, не ти отговорих. Защото за мен любовта беше свършила, но не и ти... Не казвай веднага, че са глупости, чакай, не се ядосвай... Наистина те обичах... Де да беше винаги до мен... Да бяхме живели все заедно. Не като по-голям брат, а като приятел, като стар другар... Не подценявай това, обикновено добрият приятел е много по-ценен от онзи, в когото сме лудо влюбени. Естествено, наясно съм, че не можехме да останем само приятели, защото все още беше влюбен в мен. Как казваше Тахир Хакъ... „Любовта убива приятелството.“ Ти беше влюбен в мен и аз го приемах като съдба, като предопределение... Може би смяташе, че така ще бъде вечно... И което е по-лошо, успя да убедиш и мен. Вероятно това е повод за гордост за жените, но аз се измъчвах... Толкова беше щедър и непринуден - имам предвид случая с „Рубинените очи“. Които ми подари... Нямаш представа колко бях потисната... А бижуто беше великолепно. Обеците станаха най-любимият накит в живота ми... Да, действително изпитвах адски мъки и се отвращавах от себе си. Ето защо не ти писах... Затова не те и потърсих и въпреки че ми беше мъчно, не пожелах да се видим... За да не страдаш... Може да съм безсърдечна, егоистична и дори цинична, но повярвай, че в тези редове съм напълно искрена...
Младостта остана твърде далеч. Страстите, амбициите, ревността, направо казано - похотта - отмират едно по едно. И човек неволно се вглежда в миналото... Неволно мисли за него. Кой присъстваше в живота ми и кой остана в него. Не отричам, че след теб имаше други мъже; някои обичах истински, и то лудо, но ако на смъртния одър ме попитат кого не съм забравила, без да се колебая ще отговоря - Мющак: вероятно най-много съм обичала онзи чудак, криещ кристално чисто сърце в огромното си тяло.
Все още не съм сигурна, че ще изпратя това писмо... Но ако го прочетеш някой ден, бих искала да ми простиш... За-щото най-голямата злина в живота си причиних на теб. При това без да го желая... Жалко, но успях да го направя. Най-позорният и най-жестокият ми успех... Моля те да ми простиш, да ме пощадиш поне малко в името на хубавите ни спомени... Дали ще го чуя някой ден от теб? Не смея дори да си мечтая. Но ако чудото се случи, ще бъда най-щастлива на света.
Прегръщам те с обич, моя голяма любов, истински приятелю, стари другарю...
Невярната ти султанка, на която даде повече, отколкото заслужаваше:
Нюзхет...
