Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 296

- Защо ви е този куфар, професоре? - попита загрижено Невзат без следа от предишната усмивка.

- За затвора... Нямам опит, та събрах всичко, което би ми потрябвало.

Бях толкова искрен, че сигурно събудих съжалението на полицейския началник.

- Ясно - каза, отмествайки поглед. Помълча, докато двамата му млади колеги съберат нещата ми и подпрат куфара на стола. - Заповядайте тук...

Сочеше мястото до креслото си. Дано не са съобщили на медиите за ареста ми, че утре като плъзнат едни снимки по вестниците... За това трябваше да мислиш преди убийството. Сега вече няма накъде да мърдаш.

- Благодаря, господин Али, благодаря, госпожо Зейнеп, създадох ви затруднения - казах и отидох при Невзат от другата страна на бюрото. Той показа телевизора.

- Елате заедно да видим това.

За какво говореше? Какво щяхме да гледаме?

Натисна клавиш на дистанционното. По екрана на телевизора, за който мислех, че вчера не е бил тук, потрепна първо зимна картина, после се видя вътрешността на бижутерски магазин. Мъж около трийсетте зад щанда обслужваше клиент. Добре, но какво общо имаше това с мен? Погледнах въпросително Невзат, а той кимна към екрана със загадъчна усмивка. Отново се вгледах и видях приближаването към щанда на някаква жена. Коя ли беше, стори ми се позната. Извади от чантата си розова бродирана кърпичка. Разтвори я и извади някакви накити, които не се различаваха ясно, май пръстен, колие и обеци. Мъжът ги пое и бавно вдигна във въздуха. Накит с червен камък, не, бяха два, мъжът ги огледа.

- Да не би - промърморих развълнувано. - Да не са обеците? „Рубинените очи“?

Никой не отговори и пак се вгледах в екрана. Мъжът взе обеците и тръгна към везната. Жената го последва от другата страна на щанда; когато вървеше, едрите и бедра личаха дори под евтиното манто. Внезапно лицето и изникна в паметта ми... Зелени очи с безсрамен поглед...

- Фазилет! - извиках. - Чистачката в дома на Нюзхет. Тя ли е взела обеците?

- Не само обеците - отговори Невзат и изключи телевизора. - Взела е и колието. Тоест правилно си спомняте. На шията на жертвата нямаше колие.

Мисълта ми отново се обърка.

- Ами снимката във вестниците... Там имаше колие. А и вие сте го намерили. Вчера Зейнеп държеше „Рубинените очи”...

- Защото Фазилет се е уплашила да не я пипнат и отново се качила горе. Обеците може и да не се забележат, но изчезването на големия гердан би привлякло вниманието. Естествено, нито вие сте я видели, нито тя вас...

- Значи е дошла в апартамента след мен?

- Да, изпаднала е в паника как да се отърве...

- Но аз затворих вратата, как е влязла?