Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 295

Али и Зейнеп също като главния комисар ме изслушаха докрай безмълвно като него, без да кажат нещо и да ме прекъснат, сякаш натъкнали се на нещо необичайно.

- „Рубинените очи“ - намеси се Невзат. - Когато убихте госпожа Нюзхет, огърлицата беше ли на шията и?

Ето и това беше неизвестно за мен. Отговорих, без да разбирам смисъла на въпроса:

- Мисля, че не, даже съм сигурен в това. Когато извадих ножа за писма от шията на Нюзхет, не забелязах никаква огърлица. Но може и да греша, защото в снимката по вестниците „Рубинените очи“ бяха на шията и.

- А обеците... Нямаше ли обеци?

Естествено, питаше Зейнеп; можеше ли жена да не се интересува от скъпоценности?

- Нямаше - вдигнах рамене. - Или поне така ми се стори. Но и на снимката във вестниците нямаше обеци.

Спогледаха се като да бяха на едно мнение. Какво ставаше, какво криеха от мен?

- Така ли е? - изгарях от нетърпение да науча. - Нали нямаше обеци?

- Да, да, така е... - погледна ме предизвикателно Невзат. -Но защо не дойдохте при нас? Защо не признахте вината си? Да си кажа правичката, очаквах го от човек като вас.

Открито ме укоряваше, но мимиката и погледът му не издаваха това. Със сигурност тези тримата ми въртяха някакъв номер... А може би се отнасяха еднакво с всеки убиец? Каквото и да беше намерението им, трябваше да бъда искрен.

- Уплаших се, господин Невзат... За пръв път извършвах престъпление. Освен това не знаех какво правя. Дори да знаех, не бях аз, а другият. Схващате ли, другият Мющак...

Смях прекъсна думите ми... Да, смееха се и тримата, отпър-во стеснително, после гръмогласно... И аз се разсмях, за да не изглежда странно. „Този Мющак ще изяде и сурова кокошка, само да няма проблеми.“ Не, господа, този път нямах намерение да ощастливя полицаите. Спрях да се смея и се намръщих с ръце върху сака. Бях обиден от странното им поведение. Хубаво, можеше да съм убил човек и да съм си окървавил ръцете, но не ми беше приятно да се подиграват с болестта ми. Ако съм убиец, съдът трябваше да ме накаже, но не заслужавах такова пренебрежение. А и такова отношение от хора, които вече обикнах и към които се привързах, наистина беше обидно. Хайде да оставим двамата млади полицаи, но съгласието с тях на умния Невзат си беше направо разочароващо. Сигурно беше разбрал това, защото се опита да прекъсне смеха с думите:

- Не се обиждайте, професор Мющак. Елате до мен, ако обичате.

Щеше да ми щракне белезниците. Какво друго да очаквам, да ме изпратят в затвора по червеното килимче ли? Нека ме изпратят, само да не ми се подиграват. Опитах се с достойнство да стана от стола, но не предвидих куфара си, който шумно падна на пода. И понеже това не стигаше, та се и отвори. Дългите гащи, вълнените фланели, четката и пастата за зъби на Мющак Серхазин се разпиляха насред кабинета на главния комисар. Отвори се, земьо, да ме погълнеш! Но докато очаквах отново залп от смях, двамата млади полицаи се наведоха и започнаха да събират вещите ми. Не се смееха, ситуацията беше твърде неловка... Окаяното състояние на уважаван професор по история, който убил любимата си, защото го изоставила... Ръцете и краката ми се разтрепериха от нерви...