Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 294

- Изглеждате съсипан, професоре - каза Али. Стоеше прав с неразбираем за мен поглед.

- Така е, има нещо вярно...

- Еее, не е лесно - промърмори утешително Зейнеп. Тя също стоеше права като колегата си. - Търчахте с нас до полунощ...

- Четин също е невинен - констатира седналият в креслото зад бюрото Невзат. - Собственикът на интернет кафето „Ава-тар“ Дурмуш потвърди показанията му... Категорично потвърди невинността му...

Изглеждаше разочарован.

И беше прав, кому би хрумнало при наличието на този агресивен момък, че онова влечуго Мющак може да убие... Че този уважаван професор може да бъде жесток убиец...

- Наистина кой вятър ви довя тук?

Гледаше малкия ми куфар, който несръчно бях прегърнал поради невъзможност да го оставя някъде.

Май беше сериозен, тонът му също... Но блясъкът в погледа му все още съществуваше. Знаеха всичко, нямаше смисъл да протакам мъчението.

- Амии... - впих умолителен поглед в Невзат. Бог знае защо, мислех, че поне той ще ме разбере. - Амии, дойдох, понеже...

Нямаше смисъл да удължавам терзанието, но не беше лесно да кажа, че съм убил, особено бившата си любима... Опитах отново.

- Нюзхет... - гърлото ми пресъхна... Дали да не поискам вода. Не, не биваше да отлагам, час по-скоро трябваше да призная и да се отърва от адските мъки... Но как? Как щях да обясня, че съм жертва на това безмилостно убийство? Че убиецът, когото преследват, е точно насреща им...

- Да, професоре, имате ли нова информация за убийството на госпожа Нюзхет?

- Да, амии... - не биваше така да се изплъзвам. Трябваше да го кажа изведнъж, внезапно и веднага, шат и край... Така и стана, думите сами се отрониха от устата ми. - Аз убих Нюзхет - олеле Боже, казах го накрая. - Да, аз я убих - интересно, но и тримата ме зяпнаха изненадано, сякаш нямаха представа... А аз продължих признанието си подробно, успокоен от преодоляването на трудната му част. - Истината ви казвам, господин Невзат, приятелю Али и госпожо Зейнеп, аз убих старата си любов. В онази снежна нощ... Когато Нюзхет ни покани с Та-хир Хакъ... Говоря за вечерта, в която ви казах, че не съм ходил на вечерята. С нож за писма... На чиято дръжка стои туграта на Завоевателя...

Пълна тишина... В която спокойствието по лицата им се превърна в изненада... Както обикновено, пръв реагира Невзат:

- С нож за писма... - май картинката в ума му се проясняваше. - И къде е той сега?

Без никаква тревога разказах какво съм направил от ужас онази вечер.

- Хвърлих го в морето. Когато се прибирах с корабчето вкъщи... Около Сарайбурну. Заедно с ухаещия на виолетки сапун... И него взех оттам, да не би да има пръстови отпечатъци...

- Момент, момент - прекъсна ме опитният полицай. -Може ли да ни разкажете всичко отначало?

Да не би пък наистина да не знаеха, че аз съм убиецът? Няма значение, нали накрая щяха да разберат всичко. Всъщност повече нямаше причини да го крия. Трябваше да им разкажа всичко за случилото се. И го направих... От самото начало, от раздялата ми с Нюзхет преди двайсет и една години, от телефонното обаждане преди четири дни, от загубата на памет, убийството на любимата ми, бягството ми от блока „Сахтиян“, съмненията ми към Тахир Хакъ и дружинката му, шантажа на Адем Дилли, страстта на Шазие към „Рубинените очи“ - разказах всичко, което преживях и изстрадах.