Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 279

Внезапно наоколо просветна. Автомобилни фарове ни осветиха като на кино. Четин подскочи уплашено...

- Полиция!

Не, осветилите ни и подминали фарове не бяха на полицейска кола, а на тъмнозеления фолксваген на единствения рокад-жия на улицата Нежат. Но дори отново настъпилият мрак на пустата улица не успокои Четин.

Квартал в Истанбул. - Б. пр.

- Професоре, да не стоим повече така насред улицата... Да отидем у вас да поговорим...

Ей тогава ме налегна яко съмнение. Да не би този уплах, това смущение да бяха номер? Да не възнамеряваше и мен като Нюзхет и Тахир Хакъ да промуши в собствения ми дом? „Трима историци по класическата османска епоха бяха убити мистериозно в разстояние на три дни.“ Погледът ми се плъзна към колата, пред която стоеше Четин. Може би налудничавият Ерол и Сибел със змийските очи също бяха наоколо. Макар и да не видях никого в колата в този мрак, не можех да поема риска.

- Не, вкъщи имам болен. Старата ми леля... Не искам да я безпокоя по това време.

С треперещи ръце посочи колата.

- Тогава да поговорим вътре.

Отстъпих една крачка.

- Не, ела да повървим...

Сякаш не очакваше това.

- И вие се съмнявате в мен...

Вече не бях в състояние да разигравам ролички.

- Не съм ли прав? Криеш самоличността и гласа си, а после изникваш насреща ми посред нощ като престъпник. Как да ти се доверя?

Сви рамене и се прегърби.

- Прав сте...

- Разбира се, че съм прав, от самото начало криете нещо от мен... Как сега да ти повярвам? - той наведе глава като роб, очакващ присъдата си. - Добре - продължих, усъмнил се в пра-вотата си. - Ако имаш какво да кажеш, ще те изслушам, но не тук на тъмно. Да тръгнем към булеварда...

Уплашено погледна към указаната от мен посока. Човек можеше да си помисли, че в края на улицата ни очакват в засада спецназ с тежки оръжия.

- Не бой се, Четин, стига вече! Защо полицията да те търси тук? По-нататък има едно денонощно кафене, там ще поговорим.

- Не, да не сядаме никъде, професор Мющак - промърмори разтревожено, - може да ни нападнат - и огледа мен и края на улицата, чудейки се какво да предприеме. - По-добре да повървим...

Не беше за вярване - онзи психопат, нахвърлящ се като луд всекиму сутринта, и този уплашен дангалак едно и също лице ли бяха?

- Добре, да тръгваме.

Докато вървяхме обратно по пътя, откъдето бях дошъл, той забързано рече:

- Тахир Хакъ умря от естествена смърт. Пред очите ми... Получи сърдечна криза...

Изгледах го накриво.

- Каква сърдечна криза? Целият беше в кръв.

Преглътна мъчително.

- Падна и си удари главата в печката. Кахлената...

Припомних си думите на Невзат. Ами ако е нещастен случай, беше казал опитният полицай.

- Дълго се опитвах да го спася - продължи да обяснява Четин. - Дори му направих сърдечен масаж...

Спомних си синините по гърдите на професор Тахир... И това беше познал главният комисар... Каза, може да е сърдечен пристъп. Ако е вярно... Е, и Четин ли е невинен? Не, не мога да повярвам. Попитах гневно, почти обвинително:

- Защо не повика лекар и линейка?