Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 277

Вървях в ледената нощ. Всичко в бяло, всичко в кристали... Нито една бездомна котка, нито едно гладно куче, никой освен мен по улицата... Обитателите на квартала бяха угасили лампите и отдавна се бяха отпуснали в меките прегръдки на съня... Снеговалежът беше спрял, мразът беше обгърнал всичко наоколо, но кой знае защо това ми действаше успокояващо. Свежият морски вятър сякаш бродеше из коридорите на ума ми и се мъчеше да вкара в релси зашеметената ми от нижещите се през последните три дни ужасяващи събития душа, да възвърне същността ми, която убийствата бяха лишили от човечност. Дали беше възможно? Бях загубил двама души, оставили дълбоки следи у мен - какви ти следи, направо дали смисъл на живота ми, - и то в два последователни дни... И то при ужасяващи убийства... Да преодолея жестоката травма, да се върна към нормалния живот... Нормален ли? Дали някога съм имал такъв? Имаше ли по-нормален от живота в дома на Шевки паша? Семейство от сгромолясала се империя, излязло от употреба... Баща заврян зет, побъркан от преданост към държавата. Нещастен човечец, опитващ се да бъде авторитетен вероятно поради чувството си за малоценност. Три нещастни жени... Но нека не съм несправедлив, баба ми по майчина линия не беше нещастна. Тя поне имаше хубави спомени, в които да се прислони. Но дъщерите и отдавна нямаха щастие. Леля беше по късметлийка - викаше, крещеше, изливаше чувствата си и успяваше да се успокои. Поне имаше смелостта да бъде лоша. Не се свенеше да завижда и не само това, ами и доставяше удоволствие да го показва. Особено към едничката си сестра, единствената си кака, моята нещастна майка... Мразеше майка ми не само защото беше по-хубава, но и защото баща ми не я беше напуснал и най-вече заради фалшивия и оптимизъм... Макар и не истински, но бликащ оптимизъм. Тя се опитваше да намери утеха под закрилата на този неискрен оптимизъм. Мисля, че към края и особено след смъртта на баща ми намери онзи несъществуващ, но бленуван рай. Несъществуващ ли? Може би нямам право да говоря така. Има ли значение дали обзелото ви чувство е истинско или не, щом ви прави щастливи? Стига да си вярваш. Когато се обсъжда, размишлява и въобразява, щастието се стопява, наранява и в един момент хубавите мигове изтичат като пясък през пръстите ти. Не сте усетили нито началото, нито края, също като снеговалежа. Но Шазие не беше съгласна с мен. Според нея щастието биваше или истинско, или фалшиво. Да вярваш в несъществуващо щастие било признак за душевна болест. Можело да нарани същността ти. Шазие! Момиче, израснало между нещастни сестри... Още една нещастница в къщата на Шевки паша... Може би член на семейството, заинтригуван от психоанализа като спасение от дълбокото нещастие. И Мющак Серхазин... Последният мъж от рода, продължил упорито да следва пътя на вечното фамилно нещастие. Хронично влюбеният, превърнал в изкуство неумелото проиграване на професията, кариерата, бъдещето на знатното си семейство - с една дума, на целия си живот - в името на несподелена любов. Даже хроничната любов имаше някакъв смисъл. „Който не е опитал любовното вино, няма да узнае що е опиянение.“ Това опиянение беше дори самоличност, начин на живот. А сега и то липсва. Нюзхет почина също като Тахир Хакъ, замина и ме остави завинаги. Нямаше дори вероятност някой ден Нюзхет да ме обикне отново, нямаше вероятност да се върне, нито да ми напише писмо. Жестоката жена, оставила ме безмилостно преди двайсет и една години, повече нямаше да се върне. Вече няма ни жестокост, ни копнеж... Единствено онази любов. Онази хроническа любов. Как ще живее тя оттук нататък? Как и с какво ще се подхранва?