Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 278

- Професор Мющак...

Подскочих. Кой ли беше сега? Огледах се, но не забелязах никого. Да не би вече да ми се причуваха гласове от отвъдното?

- Професор Мющак... Тук съм, професоре...

Извърнах глава и забелязах висок мъж при паркирал голф в сянката на съседния блок. Стори ми се познат. Присвих очи и се помъчих да си припомня. Щом го познах, сърцето ми лудо се разтуптя. Беше Четин - онзи грозен психопат, отнел двамата ми най-любими хора. Трябваше да извадя пистолета от чантата, но полицаите временно бяха отнели бащиното ми оръжие. Ако не бяха го взели, какво щеше да стане? Това безмилостно същество щеше ли да ме остави да го използвам? Бързо се обърнах към него, слагайки чантата пред гърдите си като щит, в случай че ме нападнеше с нож или нещо подобно... Но едрият младеж нито извади оръжие, нито се опита да ме нападне.

- Клеветят ме, професоре - имаше уморен, съсипан вид. Приближи се, провлачвайки крака. - Не вярвайте на полицията... Клевети... Не съм убил професор Тахир... Казвам ви истината, нито него, нито когото и да било...

Трудно схващах казаното.

- За какво говориш, Четин? - опитах се да го забаламосам.

Той обаче нямаше време за празни приказки.

- Полицията ме търси навсякъде, професоре... Ходили у нас и като не ме намерили, отишли при баща ми. Мама е с високо кръвно. На легло е... Баща ми ме прокле по телефона: „Аллах да те накаже!“...

Явно нахлулите в дома му полицаи не бяха успели да заловят това изчадие... Изчадие ли? По-скоро приличаше на подгонено животно.

- Моля, помогнете ми. Никой друг не може да ми помогне. Кълна се, никого не съм убивал...

Беше си за съжаление - нямаше го вече онзи щур младеж, дето се репчеше всекиму, мястото му беше заело момче, страхуващо се от сянката си...

- Мога да обясня всичко... Всичко... Каквото пожелаете... Аз ви телефонирах...

За какъв телефон говореше?

- Да, тази вечер аз ви се обадих. Казах ви за смъртта на професор Тахир...

Очите ми едва не изхвръкнаха от изненада.

- Ти ли беше?

- Аз - и макар да не виждах в тъмното как е почервенял, стеснителното му поведение показваше колко е смазан. - Да, аз бях... Обадих се от телефонна кабина с предплатена карта. От Меджидийекьой*... Не познахте гласа ми, понеже закрих микрофона с носна кърпичка.