Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 271

- Господин Мющак, добре ли сте, господин Мющак?

Държеше ме здраво, сякаш се боеше, че ей сега ще се строполя. Не, нямаше да припадна. Не, не беше моментът за бягство и отстъпление. Не, не бях предотвратил смъртта му, но трябваше да имам куража поне да погледна трупа на най-близкия си приятел.

- Добре съм, Зейнеп... - отговорих и полека издърпах ръката си. - Май се спънах...

- Сигурен ли сте?

Невзат също ме гледаше разтревожено.

- Сигурен съм - отговорих и на двамата. - Аз съм добре, вие си вършете работата...

Двамата полицаи, чиито действия говореха за доверието помежду им, се насочиха към проснатия на пода труп на стария ми приятел, а аз ги последвах няколко крачки по-назад. Опитвах се да зърна на пода Тахир Хакъ, с когото същата тази сутрин стояхме рамо до рамо, подхвърляхме си шеги, споделяхме тайни и се надлъгвахме. Но заради преминаващите пред мен хора успявах да видя едва наполовина безжизненото му тяло. Онова червеното дали беше кръв или шарка на персийския килим? Щом стройното тяло на Зейнеп се отмести, можах да видя лежащия на пода приятел. Беше облечен в кафявия си халат с жълта яка. Сигурно се е преоблякъл вкъщи, явно не е очаквал никого. Не ми ли каза, че ще говори с Четин? И то да го покани тази вечер... Внезапно осъзнах, че аз съм виновен за смъртта му. Не, това не беше заблуда, причинена от хроничното чувство за вина на Серхазинови, а самата истина. Ако бях споделил с Невзат подозренията си към онзи психопат, сигурно любимият ми преподавател щеше да е още жив. Да, но нали самият професор Тахир ме предупреди да не казвам никому? И то много строго. Нали каза: „Нека първо аз поговоря с Четин, после ще кажем на полицията.“ За казване каза, но професорът подхождаше емоционално към проблема. Не искаше да обвинява студентите си. Беше далеч от логическа преценка. Знам ли, може и да криеше нещо. А аз бях усетил опасността, знаех за риска и можех да му спася живота. Но докато ленивият ми мозък вземе решение, стана тя каквато стана. Негодниците го бяха убили безжалостно. Значи свиването ми в ъгъла не предпазваше мен и приятелите ми от опасност. За да се опазиш, трябва да действаш където и когато трябва. Но вече нямаше смисъл да се вайкам. Трябваше да направя всичко по силите си, та поне убийците на Тахир Хакъ да бъдат изправени пред съда. Това също така означаваше справедливост за пролятата кръв на Нюзхет. Вероятно нейните убийци и тези на професор Тахир бяха едни и същи. Изобщо не се съмнявах в това. А може и оръжието да беше същото... Глупости на търкалета, не биха могли да използват втори път оръдието на убийството на Нюз-хет, защото собственоръчно го хвърлих в морето.

- Изглежда, са го ударили по главата с твърд предмет -предположи Али. - Вижте как кръвта е попила надолу. Намерихте ли оръдието на убийството?

- Не - отговори Зейнеп, приближавайки се до колегата си. - Но искам да погледна нещо - и коленичи до трупа. Мисля, че разтвори халата му. Аз също се приближих, за да виждам по-добре. Да не бях го направил. Първо видях облятото в кръв лице на Тахир Хакъ, сетне ужасения му поглед... „Защо ме послуша, Мющак? Защо не ми помогна?“ Отново ми се догади, отново ми се зави свят... Не, няма да припадам, не, няма да се предам така лесно. Поех дълбоко дъх.