Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 273

- Ти ли намери трупа - прекъсна излиянията му Невзат.

- Аз... - беше се паникьосал, сякаш го обвиняваха в убийство, но бързо се съвзе. - Всъщност не аз, полицаите го намериха. Преди час пред блока пристигна екип... Трима униформени полицаи... Тук е извършено убийство, казаха. Страшно се изненадах... Няма такова нещо, отговорих. И откъде да знам, представа си нямах... Тахир Хакъ Бентли тук ли живее, попитаха. Да, на втория етаж, отговорих. Тогава ни заведи там, наредиха. Заведох ги. Вратата беше отворена. Понечих да вляза, не ме пуснаха... Единият остана с мен, другите двама влязоха. Така намерили мъртъв господин Тахир... Аллах да го прости, беше много добър човек - буйните му мустаци се разтрепери-ха, очите му се овлажниха и се обърна към мен: - Нали така, господин Мющак, вие по-добре знаете? Никога не е обидил никого. Който го е направил, да му изсъхнат ръцете дано... Какво са искали от горкичкия?

- Откъде знаеш, че е убийство? - сопна се Али. - Да не си видял нещо?

Брей, колко дръпнат беше тоя млад полицай! Хюсеин се стресна не на шега.

- Какво?

- Питам откъде знаеш, че е убийство?

- Ами не е ли? - попита чистосърдечно... - Господин Тахир от естествена смърт ли е умрял?

- Аз те питам същото. Откъде знаеш, че е убит?

Хюсеин погледна към мястото, на което лежеше професор

Тахир, сякаш там беше потвърждението на отговора му.

- Полицаите го казаха... Всичко е в кръв, рекоха. Ударили го по главата нещастния... С тояга ли, с що ли? А колко спретнат човек беше... Винаги елегантен... Казаха, че и дрехите му, и килимът са целите в кръв - и пак погледна към мястото, където лежеше Тахир Хакъ. - Не е ли тъй?

Въпросът му увисна във въздуха.

- Ти видя ли някого - намеси се Невзат. - Някой да е влизал или излизал от блока, да се е държал неадекватно или подозрително?..

- Не, не съм, началник... Само един дойде... Негов студент ли, що ли? Висок такъв... - и ме погледна, очаквайки помощ. - Вие го познавате, господин Мющак... Идваше винаги с едно слабичко момиче, дори много често с още един младеж.

- Четин ли? - попитах. - Оня сипаничавият...

Грабна ми думите от устата.

- Да, дето лицето му е като изорана нива...

И като видя израженията ни, се изненада.

- Да не би той да е убиецът? Ама господин Тахир много го обичаше. Имаше го като син. Дори му беше дал ключове от дома си.

- Значи е имал ключове? - промърмори подозрително Невзат. Изглежда, се отказваше от мисълта, че Тахир Хакъ е починал от сърдечна криза. - На влизане в блока ли го видя?

- Да, срещнахме се на входа...

- А видя ли го да излиза?

- Не, не го видях... Повече не съм го виждал.

- Кога дойде? Тоест в колко часа го видя?

По обраслото с буйни мустаци лице премина смущение.

- Не съм сигурен... Ама къде ти вече памет у мен, началник... Само че беше притъмняло, полицаите още не бяха дошли.

- Колко часа преди тяхното идване? - опита се да го улесни Зейнеп. - Можеш ли да кажеш приблизителен час?

Хвана с дясната ръка върха на пожълтелия мустак и го задърпа, но после си спомни, че това е неприлично и се отказа.