Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 270

Когато влязох в просторния хол със запълнени от пода до тавана стени с рафтове с книги, осветен с приглушена светлина както обикновено, пред очите ми изникна усмихнатото лице на винаги милата, винаги сърдечна жена, която, щом пристигнех тук, ме посрещаше пред същата тази врата с въпроса: „Гладен ли си, Мющак?“ Добре че госпожа Берин вече я нямаше на тоя свят. Кой знае как щеше да скърби за мъжа си, станал жертва на жестоко убийство. Пред вратата, където ме посрещаше госпожа Берин, чух предупреждение от познат глас.

- Внимавайте, професор Мющак, изчакайте секунда! -вдигнах глава и срещнах кафявите очи на Зейнеп. - Трябва да обуете тези найлонови калцуни. И ви моля много да не обикаляте наоколо... Постарайте се, доколкото е възможно, да стоите на едно място... Това е местопрестъпление... Да не съсипваме уликите.

Поех подадените ми калцуни.

- Добре, госпожо Зейнеп, не се безпокойте.

Да обуя калцуните с едрото си тяло и няколкото ката дрехи не беше чак като камила да мине през иглени уши, но все пак доста трудно. Но бях готов на всякакви неудобства само да не залича следите на убиеца. Докато се опитвах да нахлузя калцуните, пъшкайки, облегнат на стената, Невзат попита:

- Ти кога дойде, Зейнеп? Не беше ли при бижутера?

- Щом чух повикването, тръгнах веднага, господин главен комисар...

- Научи ли нещо?

Какво имаше предвид Невзат? Въпросът му беше ли свързан с нашето дело? Че с какво друго? Погледът ми незабелязано се плъзна към устните на Зейнеп. Но умното момиче го забеляза.

- После ще ви разкажа, комисарю - и млъкна. Не ми се понрави критичният поглед на Невзат, схванал ситуацията, но думата бижутер по това време нямаше как да не предизвика любопитство. Да не разследваха нещо, свързано с „Рубинените очи“? Но защо? Ако е така, значи са се усъмнили в Шазие. Али, който ме е проследил от болницата, е видял и влизането ми в кабинета на братовчедка ми и по пътя от железарския магазин до управлението е задавал въпроси за Шазие. Горката... Дано не пламне и нейната черга...

„Този Мющак вечно пакости на близките си...“

Обух калцуните и предвождан от Невзат, влязох в хола. Имаше нещо необичайно: дразнеща очите светлина... Не, не осветлението на стаята, явно то се беше оказало недостатъчно, та подвижни прожектори осветяваха помещението като ден. Али се беше изправил до двама полицаи с дълги бели престилки, на които пишеше „местопрестъпление“, с найлонови шапки и ръкавици пред пепелявосивата кахлена печка зад масата за хранене. И тримата наблюдаваха съсредоточено килима; приличаха не на криминалисти, а на експерти тъкачи, проучващи великолепните мотиви на персийския килим. Когато Али помръдна, разбрах заблуждението си. Гледаха не килима, а проснатото по гръб върху му тяло; безжизнения труп на преподавателя ми...

Главата ми се замая, разлюлях се. Зейнеп веднага ме хвана под ръка.