Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 268
Ахмед Юмит
- Млъкнахте, професоре...
Ироничните думи на Невзат ми дойдоха като студен душ. Моментално се изпари приятният уют на приемането, лени-востта на признанието. Не, не биваше да казвам каквото и да било. Не, до доказване на противното всеки е невинен. Онзи епилептик руски писател накара героя си да влезе в ада заради чувството за вина, а аз защо да признавам престъпление, което не съм извършил? Побърканият ми по държавата баща искаше синът му да бъде почтен гражданин, уважаващ законите, но защо аз да гния години в затвора?
Не, драги ми, никакви признания... Трябва да съм хладнокръвен... Трябва да мисля разумно... Да мисля достатъчно дълбоко, достатъчно широко и достатъчно гъвкаво...
- Често ли се отнасяте така?
Веднага трябва да му отговоря нещо, иначе щях да оплета конците.
- Размишлявах - казах веднага. - А може би бившият и съпруг...
Невзат зина.
- Какъв съпруг?
- Джери... Нюзхет се развела с него...
Тъкмо се готвех надълго и широко да разкажа как оня грамаден критик изкуствовед е биел Нюзхет, когато телефонът ми отново зазвъня.
- Извинете, може би е важно - казах и го извадих от джоба. Непознат номер. Вероятно домашен или служебен. Да не би Адем Дилли? Как да говоря пред Невзат? Но не можех да го избегна, вдигнах и плахо казах „Ало?“.
- Ало, професор Мющак?
Отдъхнах си, не беше Адем Дилли. Непознат, кънтящ глас, идващ сякаш през стената...
- Да, кажете?
- Тахир Хакъ... - замълча, трудно говореше. - Тахир Хакъ...
Какво искаше да каже този сподавен глас?
- Какво Тахир Хакъ?
Накрая каза нещо, което смрази кръвта ми.
- Тахир Хакъ почина у дома си тази вечер.
45
Тахир Хакъ... Човекът, който вероятно ми е помогнал най-много в света... Когото в повечето случаи съм чувствал по-близък от баща си... Учителят ми... По-възрастният... Старият ми приятел... Значи и той си беше отишъл... Но когато непознатият каза по телефона, че Тахир Хакъ е починал, бях повече изненадан, отколкото наскърбен. Не защото съм безсърдечен, а защото необикновените събития, които преживявах вече три дни, ме бяха объркали. Защото тъкмо мислех, че нишката вече се разплита, и всичко се забъркваше отново. Защото кандидат-убийците, сред които бях и аз, непрекъснато се сменяха. От друга страна съм принуден да призная, че вестта за смъртта на любимия ми преподавател донякъде ме успокои. Защото, когато стана ясно, че нападението срещу Акън няма нищо общо със смъртта на Нюзхет, името ми излезе на първо място в списъка. А смъртта на Тахир Хакъ разпръсваше облаците на съмнението над главата ми. Излиза, че леля ми е била права донякъде, повтаряйки изтъркани лафове от типа „Този Мющак е безсърдечно дете“. Но откъдето и да се погледне, събитията бяха ужасяващи и точно толкова загадъчни. Три вечери и три кървави нападения срещу трима мои близки. Жестоки престъпления срещу двамата ми най-обичани хора... Какво ставаше? Можеше ли всичко това да бъде съвпадение? Или пропускахме съществени детайли? Да не би пък аз да бях целта, след като всичко се въртеше около мен? Аз ли? Че защо да ме смятат за заплаха? Как да мислят за опасен някакъв неспособен дори собствените си задължения да изпълнява историк, който дори не си пъхаше носа в чуждите работи, нещастник, провалил живота си за една въображаема любов, последната издънка на рода Мющак Сер-хазин? Разбира се, че не. Кой и защо ще тръгне да ме убива? Кой и защо ще си окървавява ръцете заради някакъв непотребен като мен човек? Колкото и да твърдях в полицията, че съм започнал да нося оръжие, съмнявайки се заради убийството на Нюзхет, изобщо не бях в опасност. Това, че бях в центъра на събитията, си беше чиста случайност. И докато изкачвах широкото стълбище във внушителния блок на Тахир Хакъ в Тешвикие, премислях всичко това.
