Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 253

- Благодаря, може би по-късно - отговорих и се протегнах към плана на комплекса „Мурадие“. Майстор Хасан ме възпря, поемайки сгънатата на четири хартия.

- По-добре аз да ви обясня.

Понечи да разпростре на бюрото документа с неподозирана за едрите му пръсти ловкост, но му пречеше компютърът. Бутна го с ръка като ненужна вещ.

- Яъз го ползва... - и почувства нужда да поясни: - Това е синът ми... Не за работа, по цял ден играе разни игри проклетникът... Някой ден ще го изхвърля през прозореца...

Най-сетне планът беше разпрострян пред мен.

- Ето, професор Мющак, разкопаване не е възможно. Обясних и на Мансур. Ако не беше оня проект за поправка на кладенеца в долната градина, това нямаше да стане. Едно време изкопали няколко кладенеца заради нуждите на комплекса от вода, после ги зарили. Намерихме единия. В ремонт е. Ето как по тунел от въпросния кладенец можем да стигнем до гробницата.

Докато той обясняваше, аз се опитвах да разгадая окръжностите, квадратите и ромбовете в чертежа. Доколкото помнех, комплексът „Мурадие“ в Бурса нямаше такава конструкция. И най-вече ме изненада близостта между джамията и гробницата. А и в парка на комплекса трябваше да са наредени един до друг и срещуположно дванайсет гробници. Не само тази на Мурад II и любимия му син Алаедин, но и на Хюма хатун, принц Мустафа, Джем султан, принц Ахмед и наследниците на османската династия... А на чертежа пред мен се виждаха само пет постройки през определено разстояние. Докато размишлявах дали сечението е различно, майсторът изреждаше трудностите на работата.

- Онези от фондациите и джамията ми имат доверие, но това е пъпът на Истанбул... Пред очите на всички.

Пъпът на Истанбул ли? Какво говореше тоя? Имаше нещо сбъркано. Погледът ми се плъзна към надписа над плана. Дребен, едва се разчиташе. Разтревожено извадих очилата за четене.

- Не се тревожете, професор Мющак, докато сме в кладенеца, никой няма да разбере какво правим. Така с помощта на Аллах лесно ще прокопаем тунела и ще стигнем до гробницата... Аз работя бързо... Познавам всяко кътче на комплекса.

Посредством очилата започнах да различавам буквите и прочетох две думи, които ме изненадаха: Мемориал на Завоевателя... Сякаш гръм ме удари.

- Какво!

- Да, професоре, само така можем да стигнем до гробницата на Завоевателя - не разбрал изненадата ми, мъжът все още се опитваше да договори работата, мечтаейки за пари. - Всъщност гробът на покойника не е под мавзолея, а под олтара в джамията... Там е положен Завоевателя.

Мемориалът на Завоевателя... Разбира се... Нюзхет не е проучвала трупа на Мурад II, а на Завоевателя... Не е разследвала вероятността Мехмед II да е отровил баща си, а отравянето на Завоевателя от собствения му син Баязид II. Обратно на предположението ми е смятала Завоевателя не за убиец, а за жертва. Смятаният за отцеубиец султан не е бил Завоевателя, а синът му Баязид II... Как ли бях пропуснал това? Всъщност не бях го пропуснал, вероятно съм крил някъде в подсъзнанието си тази възможност, та бях подтикнал Завоевателя в съня ми да ме попита: „Знаеш ли някой да е умрял от подагра?“ Но прииждащият ми на приливи и отливи ум беше възпрепятствал правилната мисъл... Претърсването на университетския ми кабинет, проверката в компютъра ми за статия, свързана с Баязид II... Да, сега всичко си идваше на мястото. Старата ми любов беше по петите на внезапната смърт на Завоевателя, склопил очи през май 1481 в местността Султан чаир. Заради това се беше свързала с тези мъже. Не, не Нюзхет, Акън беше издирил тези малоумници, напомнящи Адем Дилли... Естествено, по настояване на амбициозната си професорка. Ех, Нюзхет, с кого си се забъркала?