Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 252

- Мансур... Говорихме по телефона.

Когато хладната му мека ръка се загуби в дланта ми, взе да се оплаква:

- Закъсняхте, вече мислехме, че сте се отказали.

- Пътищата са в ужасно състояние, господин Мансур...

Като чух плахия си глас, разбрах, че съм сбъркал. Трябваше да бъда смел. И щом съм се хванал на хорото, трябваше да го играя докрай.

- Много трудно дойдох наистина... Почти се бях отказал... Плъзгащи се по снега коли, пълзящи едва-едва...

Усмихна се и огромната уста, заобиколена от тънки алчни устни, се отвори. Първо видях пожълтели зъби, после ме блъсна цигарен дъх.

- Благодаря, че дойдохте... Затруднихте се в тази снежна виелица... Но от един месец говорим, време е вече да приключим.

И докато мислех, че приключването означава комисиона, забелязах приближаването с уверени стъпки откъм рафтовете на побелял мъж с тънки мустачки. Костюм с цвят на кюнец, изкривена червена вратовръзка, зелени или кафяви кривогледи очи. Предприемач в прехода между работник и бизнесмен.

- Това е майстор Хасан... - представи го Мансур. - Казах ви по телефона за него.

Протегна ми ръка с лепкава усмивка, закопчавайки сакото си с фалшива вежливост.

- Здравейте, професоре. Добре дошли.

- Здравейте, господин Хасан.

Защо ли не казах майсторе, това господине май излезе твърде учтиво... Но и двамата не обърнаха внимание.

- Заповядайте насам - ръката на майстор Хасан, наподобяваща фурнаджийска лопата, сочеше края на паралелните рафтове с подредени по тях разноцветни пакети. Дълбините на мрачен магазин, заобиколен от тъмни улици... Можеха да ме накълцат на парчета и никой нямаше да узнае. Усетих как се разтрепервам. Не, нямаше нужда от малодушие, щом съм стигнал дотук, трябваше да продължа. А и носех оръжие. Стиснах чантата здраво и тръгнах в указаната посока.

Внушително бюро в ъгъла... Върху него сребрист компютър, червен телефон, две мръсни тетрадки една върху друга, подобен на сгъната на четири карта документ... Три плюшени фотьойла около малка масичка, посипана с угарки.

- Заповядайте, професоре...

Майстор Хасан сочеше бюрото. Дали показваше уважение към професора по история, или се мъчеше да приобщи клиент съучастник?

- Не бива, господин Хасан, това е вашето място - казах и се приготвих да седна в дясното кресло, но той ме хвана за лакътя.

- Моля ви, професоре... Вижте, там са чертежите на гробницата. От бюрото ще виждате по-добре.

Като каза чертежите на гробницата, престанах да се съпротивлявам. Седнах в посочения стол, гледайки към сгънатия на четири документ върху бюрото.

- Това ли е планът на гробницата?

- Да - отговори майстор Хасан; двамата с Мансур се бяха изправили срещу бюрото. - На комплекса, по чиято реставрация работих две години... Оттогава е... - и млъкна, сякаш се сети за нещо. - Но нека първо пийнем нещо... Премръзнали сте. Имам прясно запарен чай.

Да, бях премръзнал и един подсладен чай нямаше да ми дойде зле, дори с нещо за хапване... Не бях сложил в уста нищо след сандвича в автобуса по време на обиколката за Завоевателя, но желанието час по-скоро да се запозная с документа на бюрото, очакващ като магически ръкопис да разреши сложния ребус, който ме мъчеше вече три дни, надделя над глада.