Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 251

Но това вече нямаше значение. Каквото и да са били намерението или подходът, един учен беше убит заради наченат проект. Това беше диващина. Да де, но дали е сигурно? Дали Нюзхет беше убита заради проекта за Завоевателя? След като Сезгин не е убиец и Шазие, в която никога не съм се съмнявал достатъчно, доказа алибито си за времето на убийството, остава единствено онзи асистент на Тахир Хакъ с конската физиономия... Дори ударил Акън. Ако не бяха го спрели, сигурно още там е щял да разкъса момчето... Като се добави поведението му в сутрешното задръстване, завършен психопат... А разказът на Адем Дилли? Че ме видял на същата улица по време на убийството... Но това не е нещо ново. Зная, че съм бил там. Онова, което не зная, е дали аз съм забил ножа за писма в шията на Нюзхет. И Адем Дилли не го знае, но си мисли, че знае. Сигурен е, че батко Мющак е убил кака му Нюзхет. Глупости! Защо да я убивам? Защо ли? Защото ми съсипа живота. Натика ме в миша дупка, накара ме да страдам, да изгарям от ревност, превърна ме в безмилостно, яростно и самотно чудовище... Не, не... Не я убих аз. Само изпаднах в криза. И Шазие го каза, не било твърде вероятно човек в пристъп на психогенна фуга да убие някого. Каза, че не е твърде вероятно, но не каза, че е невъзможно. Човешкият мозък бил страшна машина и тайните му все още не били разгадани... Тоест? Тоест, както предполага Адем, може и аз да съм убил Нюзхет... Глупости бръщолевя... Отново изконното чувство за вина на Серхазинови... Болезненият навик да се чувстваш отговорен за всяко зло... „Най-важното за измъкването на родината от това жалко състояние е дословно и точно да изпълняваме задълженията си. Онези, които не носят дълга в кръвта и сърцата си...“ Завет, който по думите на баща ми прониква в кръвта и душата, въздействащ като пистолета в чантата ми... Като рекох пистолет, та настръхнах. Стори ми се, че усещам нечий поглед в тила си. Обърнах се и погледнах назад. Естествено, нямаше никой, само зимна хипохондрия... Тръгвайки отново, забелязах осветената табела на „Яка железария“... На входа на най-неугледния и висок блок двайсет метра по-нататък на ъгъла.

Магазинче, осветено от суровата, ледена светлина на флуоресцентна лампа... Не е правилно да се нарече магазинче. Гигантски магазин... Коридори с високи рафтове... Бои, цимент, уреди, прибори, комплекти. Каквото ви хрумне за строителството... Иззад рафтовете насреща ми излезе красив кестеняв мъж без брада и мустаци.

- Здравейте... - дали по дрехите или по държанието и стойката, но беше разбрал кой съм. - Добре дошли, професор Мю-щак.

Вероятно един от онези, с които трябваше да се срещна...

- Добре заварили...

Беше една глава по-нисък от мен, но добре сложен. Но въпреки хубавия му външен вид в поведението му имаше нещо отблъскващо и притеснително... Кафявите му очи с червеникав оттенък играеха непрекъснато. От онези мошеници, които по думите на мама могат да откраднат яйце под кокошка... Когато забеляза, че го гледам въпросително, протегна ръка и рече: