Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 246

Опасната играчка на татко невинно лежеше на бюрото на братовчедка ми. Казвам невинно, защото очите на Шазие, забити в моите като две тъмни дула иззад очилата с тъмносини рогови рамки, бяха далеч по-заплашителни. Припомних си плашещата физиономия на леля. „Ето че лъжата ти лъсна, Мющак. Колкото и да се стараеш, не можеш да скриеш истината.“ Дори жълтата, почти медна светлина не беше в състояние да смекчи строгото изражение на Шазие, все повече напомнящо майка и.

- Откъде идваш, Мющак?

Беше изчакала да затворя вратата, за да попита. Нямаше нужда секретарката да слуша разговора ни. Но Шазие не би загубила контрол. Само че тонът и беше изпитателен като на майка и. Нямаше я вече братовчедката, омекнала след снощния скандал, мястото и беше заето от вечната желязна лейди в собствения си кабинет и предимството да седи на бюрото си, откъдето командва болните. Отговорих начаса:

- От Нюзхет... Полицията ми показа разни документи. Писани на османски... Не могли да ги разчетат. Смятат, че убийството е свързано с някакъв тайнствен проект. Вероятността Завоевателя да е убил баща си...

- Отцеубийство, а - рече подигравателно. - Фройд ти е размътил ума.

Искаше да каже, не се задълбочавай повече да не откачиш. Не и обърнах внимание. Като не получи отговор, почука с нокътя на показалеца, лакиран в тъмносиньо като очилата, по дръжката на пистолета.

- А това какво е, Мющак?

Нямах сили да изтърпя разпита.

- Пистолет - свих рамене. - На татко... Може би помниш, че след смъртта му прехвърлих разрешителното на мое име. И то по настояване на майка ти... С какво сме щели да пазим голямата къща? - и спокойно приближих до бюрото. - Виждала си го и преди. Когато обезпокоена дотича, виждайки външната врата отворена и с този пистолет претърсихме къщата за крадци...

Подчертаните и с молив вежди се свъсиха.

- Разбирам какво става, Мющак. Какво прави тук това оръжие?

- Реших да не го вземам със себе си, отивайки при полицаите.

Изгледа ме многозначително.

- Отивайки при полицаите... Не питам това. Питам какво прави пистолетът в чантата ти.

Протягайки се за пистолета на бюрото, задоволих любопитството и.

- Защитавам се.

Черните и очи примигнаха тревожно.

- От кого?

Взех пистолета.

- От убийците.

Дебнеше ме, без да пропусне и най-малкото движение.

- От кои убийци?

Преди да отговоря, прибрах пистолета от бюрото в чантата си.

- От убийците на Нюзхет - и я погледнах многозначително. -Не е ясно къде са и всеки момент могат да изскочат насреща ми.

Не я впечатлиха нито погледът, нито думите ми.

- Разбра ли се кои са? Кой е убил Нюзхет?

Изобщо не и беше направило впечатление. Налагаше се да играя с открити карти.

- Не зная... Може би ти знаеш.

Сякаш наруших подобаващата на султан невъзмутимост.

- Какви ги приказваш, Мющак? Откъде да знам убийците? Седнах на стола за пациенти, без да отмествам поглед от

нея.

- Може Нюзхет да ти е казала. Толкова често си ходила у тях...

Помислих, че ще възрази, но тя се облегна в креслото и скръсти ръце на гърдите на черния поло пуловер.