Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 247

- Значи, си разбрал, че сме се виждали.

- Разбрах - постарах се да кажа безизразно. - Не разбрах обаче след като сте се срещали, защо снощи ми наду главата за онази огърлица.

Високомерно присви очи.

- Защото никога не бях виждала „Рубинените очи“ на шията на Нюзхет. Сигурно се е стеснявала да ги носи пред мен...

Имаше логика в думите и, Нюзхет винаги се беше притеснявала от „Рубинените очи“. Но Шазие можеше да ги е видяла случайно. И както избухна снощи пред мен, можеше при забелязването им на тънката шия на Нюзхет в пристъп на гняв да беше грабнала ножа за писма от масичката...

- Знаеш, че те обичам, Шазие... Не ти желая злото. Защото нямам другиго освен теб... По същата причина няма да позволя никому да ти стори зло. Но ще те питам нещо, моля, кажи ми истината.

Леко повдигна глава и ме погледна право в очите.

- Добре, питай...

Сякаш си бяхме сменили ролите и аз бях лекар, а тя - пациент.

- Къде беше преди два дни между шест и осем вечерта?

- Моля? - извика. - Какво? Не мога да повярвам, да не ме обвиняваш в убийство? - и скочи права от гняв. - Мющак, да не си се побъркал? Как можа да си помислиш такова нещо?

Можеше и да съм луд, но имаше стотици причини да го помисля. Запазих спокойствие и я изгледах от глава до пети.

- Не те обвинявам в нищо. Само питам къде беше между шест и осем.

- Мющак, ти наистина си превъртял... - гласът и беше пълен с разочарование. Не, вече нямаше гняв, на изопнатото и лице се появи нещо като съжаление. - Имаш нужда от лечение.

Думите и изобщо не ме впечатлиха.

- Не ми отговори на въпроса.

Рухна безпомощно в креслото.

- Добре тогава... Къде съм била в шест? В Аджъбадем имам болен от паркинсон, господин Сезаи... Около 18:15 се отбих у тях. Понеже болестта му е напреднала, той не може да потвърди, но съпругата му Мерал, синът Шюкрю, снахата Емел и бол-ногледачката молдовка Йелена са ми свидетели. Ако искаш, да ти дам телефоните да питаш...

Следваше да се засрамя, поне да се сконфузя, но не усетих нищо подобно. Щом беше скрила от мен срещите си с Нюзхет, можеше да излъже като нищо. И вероятно поради продължаващото обвинение в погледа ми Шазие все още разказваше какво е правила по време на убийството.

- Излязох от дома на господин Сезаи около седем. Валеше сняг, всичко беше побеляло, нормална за Истанбул зимна вечер... Улиците вече бяха пусти. Тръгнах към къщи пеша, за да се насладя на снега - въздъхна дълбоко. Когато продължи, притеснението в тона и беше отстъпило място на обвинение. - Когато се прибрах, първо отидох до вас. Ако си спомняш, беше ми звънял следобед. Аз го забелязах едва като се прибрах. Заради това отидох първо до вас, но те нямаше. Ще подчертая, че наближаваше осем. Слязох отново след час. Пак те нямаше. Когато позвъних за трети път, наближаваше десет и ти отвори... - погледна краката ми. - Нали помниш? Беше бос. Изглеждаше странно. Беше разтревожен, обезпокоен, развълнуван по необичаен начин. Каза, че си се прибрал току-що. Уж си се разхождал в снега. Как се разхожда човек два часа и половина по снега?