Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 248

Ето това си е Шазие. Логика от глава до пети, воля от глава до пети... Ако не я спипат в прочувствен момент, никой не може да и излезе на глава. И като че не стигаше, дето отхвърли всичките ми обвинения, ами ме накара да се чувствам виновен. Отгоре на всичко беше напълно права да се съмнява. Но въпреки това не можех да си позволя лукса да се предам.

- Не можеш да прикриеш грешката си с безсмислени обвинения - креснах. - Казах, че съм вървял в снега, но преди това отидох до Чия да хапна... В онова твое любимо заведение... Тоест бил съм на улицата около два часа. Твоя е грешката, трябваше да ми разкажеш за срещите си с Нюзхет.

Явно това помогна, защото обвинението изчезна от погледа и.

- Не ти казах за твое добро. Страхувах се да не те нараня отново. Да не преживееш пак същата травма...

Думите и ме трогнаха, но нямаше да се предам толкова лесно.

- Щом е тъй, защо се виждаше с Нюзхет?

- Опитвах се да разбера. Защото слушах за нея само от теб и я познавах само от разказите ти. Мислех, че ако опозная истинската Нюзхет, ще мога да ти помогна повече.

- Значи не вярваше на разказите ми?

Отговори умно на тъпия ми въпрос.

- Не вярвах, понеже беше лудо влюбен в Нюзхет. Любовта предизвиква затъмнение на ума и изкривява мнението ни. Влюбеният не може да прецени обективно обекта на чувствата си. При теб беше същото - или я въздигаше до небесата, или я сриваше на дъното. Истината би трябвало да е някъде по средата.

- И затова отиде при нея?

- Не отидох, срещнахме се случайно. Преди около два месеца... Тук наблизо, на ъгъла при метрото. Тъкмо излизах от кабинета, тя ме позна... Каза: „Изобщо не си се променила.“ Но тя беше променена; сякаш красивата жена внезапно беше рухнала - млъкна и се втренчи в мен. - Виж как ти се промени физиономията. Дори и сега се влияеш от споменаването и.

- Не, така ти се струва - опитах да се скрия зад лъжа, но каквото и да направех, и двамата знаехме, че е права. - Животът и любовта са безмилостни, Мющак... И най-вече към жените... Онова прекрасно момиче, взелата ума ти Нюзхет се беше превърнала във възрастна жена - въздъхна като действително наскърбена. - Но усмивката и беше същата, както и блясъкът в очите и... Заговори за теб. Сякаш съжаляваше. Каза, че години не те е потърсила. Попитах защо, не отговори. Каза само: „Ела у нас да пием чай.“ Взех и телефона и след една седмица се обадих и отидох.

Вече се бях отказал от глупавия разпит, развълнуван от директната информация за невижданата с години любима, за която нищо не знаех.

- Ходих най-много три пъти, а тя дойде тук веднъж. Не мо-жела да спи нощем, искаше нещо приспивателно.

Не издържах повече.

- И защо не ме е потърсила?

- Не пожела да говори за това. Всъщност донякъде видях как сваля гарда. Не зная какво се е случило в личния и живот, но доколкото схванах, нещата не са потръгнали. В такива случаи човек търси на чие рамо да поплаче. Някой, който го обича и съжалява безрезервно. Хич не се блещи така, Мющак. Човекът е егоистично същество. Всички сме такива. Мислим първо за себе си. И Нюзхет беше такава. Имаше нужда от утеха, от подкрепа за разбитото си сърце. Естествено, това беше ти. Смятам, че заради това е искала да се види с мен; за да получи информация за теб. Да научи какво мислиш за нея.