Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 245

Когато излязох от болницата, отново валеше сняг; в бавно падащия мрак тихо прехвърчаха бели снежинки. Улиците бързо опустяваха. Започваше прекрасна зимна вечер, подходяща за любимата разходка на Нюзхет. Но аз не можех да се разхождам. Три гласа се бореха за надмощие в ума ми.

„Не отивай, момчето ми, вземи такси... Или хващай марш-рутката и бързо у дома... Не се бъркай в работите на Нюзхет. Какво те засяга как е умрял падишахът? Да гледаме нашите си дела.“ Това беше мама. Горкичката, мислеше си, че ако не си пъхам носа, работите ще се оправят. Ако можех да изпълня съвета и, щях да направя най-желаното в този момент, да забравя случилото се и да се подслоня в спокойствието на дома си. Но вече беше твърде късно, бях затънал до шия в калта.

„В никакъв случай не я слушай, сине. Аз я слушах години и какво? Трябва да отидеш не вкъщи, а при Невзат. Да му разкажеш всичко... Да, от самото начало... Добре, полицаите в криминалните романи обикновено са глупаци, но не можеш да избягаш от закона, сине. Те знаят повече от теб. Нали служат на държавата...“

Всъщност щях да направя както каза баща ми и ако не с Невзат, щях да говоря с Али. Но след идването на Теоман поверих нему бившия си асистент и като излязох в коридора, от сприхавия комисар нямаше и следа. Попитах двамата полицаи, потънали в разговор за служебните несгоди пред вратата на стаята, но и те не знаеха. Ако можех да намеря Али...

„Дори да беше го намерил, не трябваше да му казваш -възрази агресорът от тъмните дълбини на душата ми... - Не вярвай на баща си и замъгления му от държавността мозък. Тая работа не е за полицията. Трябва да направиш нещо много елементарно... Първо иди при Шазие и вземи чантата. После върви в железарията на Зейрек. Разбери що за хора са ония. Какво е щяла да прави с тях Нюзхет. И като свършиш, се връщай в Шишли... Не в болницата, а на улица „Ханъмефенди“... В магазина на Дилли... Зимна вечер... Късно е... По улицата няма никой. Адем Дилли кротко пие зад щанда. Дори няма да ти се противопостави. Щом влезеш, вадиш пистолета и три куршума в главата. Пъхаш в джоба фиша от кредитната карта заедно с парите в касата и проблемът е решен. После всеки да си говори каквото си ще...“

Макар и много да не ми допадаха разсъжденията на този ненормалник, се замислих над предложението да се отбия при Шазие. Едно - че не можех повече да оставя чантата там, друго - че не трябваше да отида с празни ръце при хора, за които нямах и най-малка представа. Така че се отправих по страничните улички, вече побелели от снега, към Османбей.

Вратата ми отвори отново секретарката. Както винаги изглеждаше замаяна, както винаги сънена... Провлачвайки думите, прошепна:

- Заповядайте, господин Мющак... Добре дошли...

Всъщност се радвах да я видя. Братовчедка ми явно не беше пристигнала, грабвам чантата и изхвърчам навън. Но щеше да ми излезе през носа.

- Госпожа Шазие е вътре, очаква ви.

Огледах помещението.

- Чантата ми...

- Госпожа докторката я взе, в кабинета е - измърмори със същия бездушен глас.

Може би не трябваше да се безпокоя. Може би Шазие не знаеше какво има в чантата. Просто я беше прибрала. Но щом отворих и влязох, разбрах, че се лъжа.