Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 242

„Бягай, Мющак, бягай... Винаги си бягал, щом видиш зор, веднага подвиваш опашка и напускаш полесражението... Като имаше възможност да стиснеш за яката онзи простак в колата и да му смажеш физиономията, бягай сега... Да те видим докъде ще стигнеш...“

Не позволих на лудия в мен да каже нещо повече; само ме объркваше. Бързо го натирих в тъмната му дупка...

И накъде бях тръгнал? Към болницата, разбира се. В теб има въображаем маяк, Мющак, зарежи ума и се довери на краката си. Ето, завиваш наляво и насреща ти е „Етфал“... Горкият Теоман, сигурно още ме чака. Нали бях му казал, че ще отида следобед, а то вече притъмнява. Ами чантата? С татковия пистолет... С кой акъл го взех... Още е в приемната на Шазие. Ами ако някой отвори чантата? Шазие никога не би направила това. Нека си седи там, като изляза от болницата, ще я взема. Бездруго сигурно бъкаше от полицаи в стаята на Акън.

Пред болничната стая нямаше нито един полицай. Тъкмо мислех, че никой не взема на сериозно нашия Невзат, когато вратата се отвори и се показа напрегнатото лице на дръпнатия комисар Али. Смръщил вежди, изострил поглед, прехапал долна устна. Да не би да беше закъснял и Акън са го... Като срещна погледа ми, избухна:

- Виждате ли, професоре, никой не е дошъл. Ами ако му се беше случило нещо, от кого щяха да търсят сметка? Но вината е наша... Колко пъти казах на главния комисар, не ги жалете. Подайте рапорт и на секундата ще долетят. Но нали знаят, че Невзат е добър и му се качват на главата... - и посочи стаята с ръка. - Момчето е сам-самичко... Влизаш, прерязваш му гърлото и излизаш...

- И Теоман ли го няма?

- Не, професоре, никой... - замълча. - Но зад вратата имаше бележка - извади от джоба си сгънат на две лист и прочете: „Професоре, чаках ви, не дойдохте. Трябва да си ида вкъщи. Ще се върна до час, Тео“ - свърши с четенето и ме погледна. -Вероятно вие сте професорът...

- Да, а Теоман му е съквартирант...

- Добър приятел, няма що, оставил ранения и си заминал.

- Той няма вина. Предупреди ме, че ще си тръгне и аз уж да дойда рано, обаче...

Святкащите му очи изведнъж се вторачиха.

- Ей го нашия светкавичен отряд, пристига. Виж само как се тътрузят... Сякаш са тръгнали по курви в Бейоглу... Елате ми, елате, ще ви науча аз вас!

След всички събития сутринта не бях в състояние да гледам как Али кастри колегите си и влязох в стаята.

Акън все още не беше в съзнание. Може би спеше от силните успокоителни. Много го боляла раната на езика. Приближих се, лицето му беше спокойно. Значи не го болеше. Добре, докторът каза, че ще се оправи. Повече щяло да продължи заздравяването на счупените пръсти. Но скоро щял да проговори. Ех, дано по-скоро разкаже какво се е случило... Може да се разреши цялата загадка. „Да, господин главен комисар, Четин и Ерол дойдоха у дома. Без да подозирам нещо, ги поканих вътре... Още от вратата се нахвърлиха върху ми.“ Дали наистина щеше да каже така? Да разкаже това? Или? Или какво? Не, не аз съм нападнал Акън. Погледнах бившия си асистент, чиито коси изцяло закриваха челото му. Дишаше леко. Че защо да го нападам? Не мога да си спомня такова нещо. Но и убийството на Нюзхет не си спомням. От паметта ми е изтрито всичко след телефонния разговор. Пълен мрак. Ни звук, ни образ, ни мирис... Ами ако аз съм ранил Акън? Хайде стига, не мога да нападна двама души едновременно! Но кой твърди, че е едновременно? Нали не знаем по кое време е бил нападнат Акън? Възрастната му съседка каза, че се прибрал към пет. Някакъв сериал започвал по телевизията... Значи... Значи, след като не помня какво съм правил... Преди да убия старата си любов, съм се отбил в дома на бившия ми асистент... Престани, стига толкова! Дори не знаех, че Акън е бил асистент на Нюзхет. Научих го вчера от Сибел... Защо да нападам момчето без причина? Ами ако съм го чул преди това и съм забравил? Нали такава ми е болестта... Дисоци-ативна фуга... Глупости, да не свързваме всяко забравяне с това. Всъщност, ако съм чул за асистентството на Акън, трябва да съм научил и за пристигането на Нюзхет в Истанбул. И след като не е възможно, нито вероятно да забравя това... Не, няма нужда от такова напрежение. И защо непременно аз трябва да съм виновен? Когато Акън проговори, случаят непременно ще се изясни. И аз ще се измъкна от този ужас. Ами