Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 241

Не е ли жалко, човечецът има две деца...

„Жалко ли? Я се разплачи... Не мога да повярвам, той ще ти зачерни живота, а ти го съжаляваш... Не видя ли как те гледа? Как върти гуреливите си очички... За пари ще продаде и децата си, бе... Кой знае колко дългове има. Дали към казиното, лихваря или наркодилъра? Разбери най-сетне, никога няма да го заситиш... И двата апартамента да продадеш, пак няма да се справиш... Няма да те остави, дори и да профукаш последната стотинка от наследството на фамилията Серхазин. Събери си акъла в главата и го викни утре на някое закътано местенце... Пусни му три куршума в челото и хайде кой откъде е...“

Докато Адем Дилли се строполяваше в кръв на земята, ме стресна клаксон и вой на спирачки... Бях застанал насред най-оживения булевард в Шишли. Под носа ми - огромен бял джип. Черна глава, подадена от прозореца на водача и раззина-та огромна уста.

- Що не внимаваш, бе! За малко да пукнеш... Гледай малко къде вървиш!

Пешеходците по тротоарите почти сладострастно наблюдаваха резила на това човекоподобно, все още изненадано изтъ-панчено в средата на пътя.

- И още гледа, а... Хем виновен, хем нагъл... Ей сега слизам да ти сера в устата. Ей да му се не види, тоя идиот ще ме докара до убийство! Хич не ме гледай като теле в железница...

Прав беше; не стига че убих Нюзхет, ами щях да направя убиец от непознат човек.

- Извинете... - заекнах. - Не се сърдете, замислил се бях...

Надявах се да миряса, но тая мечка в човешки облик съвсем превъртя.

- Замислил се бил, ей сега ще те замисля аз тебе... Виж го как още стърчи насред шосето. А бе, възрастен човек си, я сик-тир оттук, върви си го търси от другиго...

Преглътнах обидите, понеже знаех, че пожеланието му рано или късно ще се сбъдне, дори леко кимнах за поздрав и бързо преминах на тротоара.

- Бързо... Бързо... По-бързо... - викна ми някакъв шантав младеж със сплетена коса и брада, застанал под светофара. - Бягай, чичка, бягай... Този град е чудовище... Един ден ще погълне всички ни... Бягай, чичка, бягай, докато не те е глътнал...

Гледаше ме мило, с обич, която не видях в ничии очи през последните дни.

- Бягай, чичка, бягай...

Послушах го и се забързах. Искаше ми се незабавно да се отдалеча от този град, превърнал се в истинско чудовище при смесицата на бетон, стъкло, пластмаса и съществата, наречени човеци, от тази срамна сцена. Но бъбривият принц на мрака в мен се намеси.