Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 237

- Странно. Но онази вечер дойдохте тук, батко Мющак. Представих се и вие се изненадахте, дори дума по дума повторихте онова, което ми казахте одеве. Сетне поискахте два сандвича с кашкавал и четири бири „Текел“. Такава бира вече няма, дадох ви друга. Сложих всичко в плик, подадохте ми кредитната си карта за плащане и написахте кода. Обърнах се за миг, а вие бяхте изчезнали.

Нищичко не изникваше в паметта ми. Нито образ, нито глас, нито проникваща в ноздрите силна миризма. Заинтересовано попитах, дано нещо изплува в съзнанието ми:

- Как съм изчезнал?

- Ей тъй на. Помислих, че сте видели някого на улицата... Госпожа Нюзхет... - докато говореше за старата ми любов, червеното му лице стана мръсножълто. - Реших, че сте излезли навън да говорите с нея и ще се върнете, но не го направихте...

Срамежливото съучастничество в погледа му и предпазливостта в поведението доказваха истинността на случилото се. „Старай се колкото щеш, от съдбата си не можеш избяга.“ Така казваше мама, опитвайки се да се утеши след скандал с баща ми. „Най-добре го приеми, момчето ми... Най-добре се съгласи и примири...“

Тъкмо се готвех да послушам съвета на единствения обичал ме истински човек, когато се намеси авторитетният глас на баща ми: „Само това не! Примиренчеството не ни подхожда, давай напред и все напред! Винаги има изход. Както нашите деди са проправили път през Желязната планина и са излезли от Ергенекон, и ти...“

Усетих, че се олюлявам и ако изнудвачът не ме беше подхванал, щях да падна.

- Бате Мющак! Добре ли сте, бате Мющак?

Изобщо не бях добре. Вече два дни се опитвах да припадна пред непознати. Не дадох възможност на Адем да продължи и рухнах върху столчето под снимката на Ататюрк на стената в маршалска униформа.

- Кога точно дойдох тук?

Опита се да си спомни.

- Сигурно е било към седем... Не зная, може би малко по-рано... Но можем да проверим точния час...

И някой друг ли беше ме видял?

- Как ще го проверим?

Безпокойството в тона ми разтревожи и него.

- Нали има слип от кредитната карта за сандвичите и бирата, които не взехте... Ето тук... - отвори чекмеджето на касата и извади малко листче. - Тук пише часа: 19:38...

Така убийството ми беше регистрирано. Не само Адем, имаше и маркировка от касата - и свидетел, и доказателство... „Няма перфектно престъпление, Мющак. Убийците винаги допускат грешка. А детективите хващат грешките...“ Прекъснах жужащия в съзнанието ми бащин глас.

- След това видяхте ли ме?

Клепачите без мигли премигнаха; по лицето му се четеше решението на човек, все още не усвоил неморалността, но ре-шил да тръгне по този път.

- Не ви видях. Помислих си, че както преди години сте отишли при госпожа Нюзхет. Каква любов само беше вашата... - усмихна се. - Когато магазинът е на улицата, човек неволно става свидетел на случващото се...

Виж го ти, свидетел ставал. Да не би този смотаняк да искаше да каже, че при нужда ще свидетелства и в съда?

- От петдесет години сме на тази улица, бате. Знаем кой кога е роден, кой кога е умрял, кой за кого се е оженил, всичко. Е, не аз, а баща ми. „Брилянтно момче е този Мющак“, казваше за вас. Твърдеше, че сте много заможен. Че произхождате от знатен род. Коляното ви стигало чак до двореца... „Жалко, че се хвана с дъщерята на това непрокопсано семейство“, ядосваше се. Да, баща ми никак не харесваше семейството на кака Нюзхет. И беше прав. Толкова богати бяха, а все искаха заем от нас... Но вие сте друго нещо... Колко само си подхождахте с кака Нюзхет... Идвахте лете, когато майка и и брат и заминеха на Бююкада... Нощем оставахте у тях. Сутрин отивахте заедно на лекции... - тъмните му очи бяха тъжни, сякаш съжаляваше. - Помислих, че пак така ще направите. Че ще се съберете отново, ще излезте заедно сутринта от апартамента и тогава ще си вземете кредитната карта. Но не се върнахте. Вместо вас дойде полицията.