Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 236

- Не беше ли тъй? Не бяхте на повече от десет години... Откога не сме се виждали.

Адем сякаш не ме слушаше; огледа се разсеяно и ми подаде някаква карта от джоба си. Инстинктивно се дръпнах.

- Ваша е.

Тогава забелязах, че държеше кредитна карта.

- Моя ли?

Лъжеше или ме бъркаше с друг Мющак.

- Ваша.

Защо ли беше толкова уверен този Адам? Не Адам, а Адем. Адем, синът на Наил Дилли... Както и да е, защо да му давам кредитната си карта? Все пак я взех от възпитание, да не държи ръката си протегната. Карта от типа, който ползвам. А те всъщност не си ли приличат? Трябваше да я отдалеча достатъчно, за да прочета името върху и. Да, ето релефните букви в долния ляв ъгъл...

- МЮЩАК СЕРХАЗИН... - повторих на глас. - Мющак Серхазин... Какво прави у вас картата ми? - ядосано попитах мъжа.

- Вие ми я дадохте...

Аз ли? Боже мили, да не би...

- Кога ви я дадох?

- Преди две вечери... - той също беше разтревожен като мен; погледът му неспокойно отскочи към входа на блока „Сах-тиян“, откъдето преди малко излязох.

- Елате да влезем в магазина... Не бива да говорим на улицата.

Нервите ми се изопнаха.

- Не - възпротивих се. - Тук ще говорим.

- Бате Мющак, аз не съм чужд човек, елате да влезем в магазина...

- Не - продължих да се съпротивлявам. - Сигурни ли сте, че аз съм ви я дал?

- Разбира се, че съм сигурен. Пазарувахте.

- Не! - поклатих глава. - Лъжете се. Не съм пазарувал от вас.

Сбърчи вежди и носът му се изостри.

- Бате, срамота е... Приличам ли ви на крадец?

Ако настоях повече, току-виж забол юмрук в носа ми независимо от вида си на категория перо. Уплахата свърши работа и започнах да мисля трезво. Как наистина би ми откраднал картата човек, когото познавах от години?

- Не, моля ви, не ме разбирайте погрешно, Адем... Не ви обвинявам...

Изведнъж проумях колко е прав да настоява да влезем в магазина. Като нищо някой от полицаите можеше да излезе и да ни завари да спорим. Тръгнахме към магазинчето.

- По-добре да поговорим вътре...

Нали ви казах, говореше погледът му. Мълчаливо се отправихме към отсрещния тротоар. Значи онази вечер съм оставил кредитната си карта. Онази вечер на тази улица под снега...

От вратата на магазина ме блъсна топлата смесена миризма на пастърма, суджук, сирене и туршия. Влязох бързо. Адем с уважение се отдръпна и посочи зад щанда:

- Заповядайте, батко Мющак, елате насам... Не се вижда от улицата.

Леко се приведох, за да не закача наредените по рафтовете буркани с туршия и салца, и минах зад щанда. Адем хвърли поглед навън с присвити очи и измъкна плик от хладилника под касата.

- Това е ваше...

- Мое ли?

- Ваше, два сандвича с кашкавал и четири бири... Също като едно време... - погледна ме въпросително. - Наистина ли не си спомняте?

Задоволих се с поклащане на глава.

- Никак ли?

- Никак! Имам такова заболяване. Не помня какво съм правил. Не често, случва се през няколко години...

Естествено, не ми повярва, помисли го за оправдание, че не съм бил на себе си в момента на убийството.