Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 234

Когато напуснах блока „Сахтиян“, в небето нямаше и една снежинка. Загубилото силата си слънце упорстваше, но не можеше да се наложи нито на провисналите от покривите висулки, нито на белите купчини тук-таме. „Снегът се скупчва“, беше казала Нюзхет. Не бяхме на тази улица, нито дори в този град, а сред развалините на двореца в Одрин, където Мехмед II е планирал превземането на Константинийе. Гледахме покрития със сняг покрив на рушащата се сграда. Тополи без листа, привели снаги плачещи върби, тъжни дървета, които не познавах... Ята врани, летящи в небето като черни петна... Жълтъчен проблясък в дълбините на тъмносивото. „Снегът се скупчва... Довечера ще вали.“ Нюзхет не се сдържаше на едно място от радост. Като не-наиграло се момченце, което не знае как да изразходва енергията си, ме удари няколко пъти шеговито с юмрук по рамото.

„Хайде да се разходим нощес, Мющак... Като завали снегът. Само че извън града... Към полята...“

И хитрият Мющак отново беше развалил очарованието.

„Безопасно ли е според теб? Ами ако срещнем вълци... Не ме гледай така... Като огладнеят, слизат в града.“

„Добре де - беше казала намръщено, - теб ще изядат, а аз ще се спася.“

Бях опитал да се измъкна с майтап.

„Ти си слаба, първо теб ще изядат... И докато те ядат, аз ще се измъкна.“

И стана точно така. В една снежна вечер, и то не в полето, а в центъра на Истанбул, вълци в човешки облик я бяха убили безжалостно. А аз непокътнат продължавах да живея оттам нататък... Ако исках, дори можех да се разходя в снежната светлина, която Нюзхет толкова обичаше. Даже можех да отида до Одрин с тази цел... При това с друга жена... Друга жена ли? Че то такава няма... И никога няма да има. Авантюрата ми с жените започна с Нюзхет и ще завърши с нея... Авантюрата ми с жените! Авантюра... То си е цял един живот. Да речем, две трети от живота ми и колкото ми остават след това... Изобщо не биваше да се заблуждавам, нямах представа как да живея без Нюзхет. Забравил съм какво беше преди нея, а след... Нямам предвид физическото и съществуване, то липсваше от години. Става дума за привързаността ми, или казано постарому, за обсебеността ми, за спомените, изпълващи всеки миг, за отекващия в ушите ми глас, за невидимото и съществуване, придаващо смисъл на дните ми. Трябва да кажа, че Нюзхет в съзнанието ми беше много по-красива от истинската, много по-въздействаща, много по-магическа. Вероятно това беше и причината за разочарованието, което преживях, когато я видях след години. Защото Нюзхет от мечтите ми не можеше да бъде онази застаряваща жена. Изобщо не ме интересуваше, че това е истината и тя е реалната. Дори самата Нюзхет не би могла да разруши онзи изключителен образ в съзнанието ми. Нито тя, нито който и да било...