Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 232

Не ми вярваше и на дума.

- Това все пак е голяма отговорност - бях принуден да се защитя. - Не е ли тъй? Обвинявате някого в убийство. Не е достатъчна само причина, нужни са свидетели и доказателства...

Никакъв ефект... Впитият в лицето ми поглед на главния комисар не омекна и на йота.

- Нали пак не криете нещо от нас?

- Недейте, господин Невзат... Нямаше ли да кажа, ако знаех кой е убиецът? Нюзхет беше много важна за мен. Бих ли крил убиеца и?

- Ами ако е някой, когото много уважавате?

Сега много добре разбирах какво чувства заекът, сгащен натясно от лисица. Но храбро се противопоставих на стократно по-силната от мен опасна институция.

- Който и да е, никога не бих прикрил престъпление. Моля ви, господин Невзат, не съм такъв мерзавец.

Тонът ми прозвуча доста нервно. И по-добре, защото Невзат разхлаби обръча.

- Прощавайте, професоре, що за приказки... Вярвам ви. Искам да ви вярвам. Ако не на ценен професор като вас, кому да вярваме - продължаваше с подмятанията с надежда да ми вдъхне доверие. - Само че имам молба към вас. Ако подочуете нещо по въпроса... За Бога, не губете време да ни кажете. Не се безпокойте, няма да навредим нито на вас, нито на приятелите ви.

Май накрая се отървах. Не трябваше да бързам да се радвам, примката се беше разхлабила само за момента. Какво щях да правя, ако Невзат се появеше с нова информация? И тъкмо се готвех да напусна апартамента и да си поема дъх, ме стресна спокойният глас на Зейнеп:

- Това познато ли ви е?

Протегна ми прозрачен плик. И в него златна огърлица. В седемте краища, висящи като гроздове, седем червени рубина... Онзи великолепен накит, който носеха жените в семейството от госпожа Шахесте насам... Бижуто, за което ме беше скастрила Шазие...

- „Рубинените очи”... - отрони се неволно от устата ми. -Огърлицата, която преди години подарих на Нюзхет.

- Точно така пишеше в писмото и.

В писмото и ли? За миг изчезнаха умората, успокоението и желанието ми час по-скоро да напусна този апартамент.

- В кое писмо? - свих очи и се опитах да събудя сетивата си. - Нюзхет ми е писала ли?

Невзат и Зейнеп с интерес наблюдаваха промяната в мен като някакво чудо. Отново почувствах нужда да се защитя.

- Искам да кажа, че съм изненадан, тъй като за седем години не е отговорила на нито едно мое писмо...

- Прав сте да се изненадвате - каза Зейнеп, без да издава мислите си. - Да, писала ви е, но не е изпратила писмото. Сигурно е изпитвала някакво чувство за вина. В него споменава за подарените и „Рубинени очи“. Постъпката ви я смазала...

- Смазала? - гласът ми беше слаб като шум от падането на изсъхнало цвете... - А на мен каза, че е щастлива.

Кафявите очи на Зейнеп се озариха от блага светлина. Защо ли любовта така разкрасява жените?

- Същото казва... Не тъгувайте, красиви неща е написала. Но сега не можем да ви дадем това писмо...

И отправи нерешителен поглед към главния комисар:

- Дали пък да не му го дадем?

- За съжаление не може - категорично отговори Невзат. -Когато делото приключи, ще предадем всички писма. И онези, които сте писали на Нюзхет.