Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 233
Ахмед Юмит
Уж милостивият полицай утешава изоставения мъж, но що за съвест е да кажеш ще ви дадем всички след делото, измръ-нквайки няколко реда от единственото писмо на любимата ви?
- Какво още пише?
Разсеях
- Както разбирате, не мога да си спомня какво точно пишеше, господин Мющак.
Колко безчувствен беше гласът и, сякаш четеше параграфи от важен документ. Както разбирате, при разследването на убийство за нас написаното от любимата ви писмо е само доказателство. Както и чувствата ви. И да се пръснете от любопитство, и да пукнете от мъка - изобщо не ни засяга. Естествено, не изказа така грубо мислите си. Мисля, че имаше предвид друго. Вероятно някаква улика... Първоначално не схванах какво каза...
- Огърлицата, господин Мющак... Господин Мющак, чувате ли ме?
Пак съмнение в тона... Пак многозначителен поглед...
- Да, да - опитах да се съвзема. - Кажете...
- В писмото си госпожа Нюзхет споменава, че към огърлицата е имало и обеци. Тях харесвала повече от гердана, така пише...
Две алени капки, полюшващи се на съразмерните уши на любимата ми... Особеният вкус на червените рубини в устата ми, докато целувах ушите и...
- Знаете ли къде са обеците, господин Мющак? Огърлицата беше на шията на жертвата, но не намерихме обеците.
Няма да ги намерите, естествено, защото нежните уши, заобиколени от светлокестеняви коси, вече ги няма. Няма я красивата глава със симетрично разположените уши. Няма я собственичката и... Търсените от вас червени обеци изчезнаха заедно с жертвата, както вие я наричате, а според мен с жената, смисъл на живота ми...
Не можах да го изрека, думите се навързаха като възли и заседнаха в гърлото ми.
- Не зная - рекох и рязко тръснах глава, за да отпъдя връхлетелите ме спомени. - Не зная, и огърлицата виждам за пръв път след двайсет и една години...
40
Писмо от мъртва любима, при това научаваш за съществуването му години по-късно... А и може ли така да те разтърси, като не си прочел нито ред? Определено да, в случай че си толкова безпомощен, та да изградиш живота си върху една безнадеждна любов; толкова обсебен, та да станеш заложник на страстта си, толкова слаб, та да не можеш да се отърсиш от влиянието на онази, която никога не те е обичала и ако се казваш Мющак Серхазин...
Забравих всичко - и самообвиненията за убийството на Нюзхет, и тайната на Тахир Хакъ, и тайнствения проект за Завоевателя, всичко. Кого интересуваше разследването на главен комисар Невзат? Старата рана отново прокърви, смятаната за отминала болка избухна, душата ми, отдавна изгубила светлината, отново влезе в омагьосаната кула на проклетото чувство, наречено любов. Добре, няма да скрия, че обичах онзи полумрак също както жертвата обича убиеца си... Може да се каже, че живях в него точно двайсет и една години. Да, не отричам, харесваше ми да бъда жертва. Нали животът трябва да има смисъл? А има ли по-голям смисъл от мъчителното подхвърляне ту натам, ту насам в жестоката битка между разочарованието и надеждата, омразата и любовта, ревността и възторга? Само така човек забелязва, че има душа. А иначе... Иначе едно голямо нищо... Огромна празнота... Как можах да повярвам, че ще се измъкна от това епично сражение? Как застиналите сини очи на Нюзхет успяха да ме убедят, че това е свършило? Нищо не беше свършило. За момент се успах в собственоръчно изградената си килия и сметнах, че съм се отървал от грандиозното страдание. Но не би. Ето че сладостното мъчение започваше отново... И то след смъртта на мъчителя... Може би това беше най-лошото. Че не можех да намразя жената, привикнала ме да живея в този ад. И както казваше лудият, скрит в зловещата пещера вътре в мен: „Омразата понякога върши работа. Поддържа те бодър, държи те на крака и те прави устойчив към живота.“ Но живее ли се само с омраза? Пак същият омагьосан кръг, пак шах и мат, пак безизходица... Да, както е казал поетът, здравей, тъга... Здравей, безкраен хаос... Здравей, вечна печал... Не е вечна, ще свърши, като склопя очи... Да, здравей тъга, докато умра... Или пък добре дошла отново, любов...
