Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 224

- Погрешно сте разсъждавали, професор Мющак - тонът му беше студен като на държавен чиновник. - При разследването на престъпление с неизвестен извършител е необходима всяка информация. Оставете ние да решим кое е важно и кое - не, става ли?

Тъгата беше изчезнала от очите на хубавия младеж и момичето. Магията помежду ни я нямаше. Сега трябваше да разиграя победения - и по-точно себе си.

- Извинете ме, но Нюзхет беше много важна за мен...

Зейнеп отметна с ръка падналата върху очите и коса и попита:

- Все още ли я обичате?

Колко простичко питаше. Дали съм я обичал? Любов ли? Умирах за нея. Тя беше душевната ми тръпка, радост и храна за духа ми. Смисълът на живота ми, причината да дишам. Тя беше моята безумна страст и незарастваща рана. Сладко сълзяща, най-красивата рана на света... Дощя ми се да възкликна, ама вие откъде да знаете това, малка госпожице. Естествено, не го направих...

- Знам ли... - избрах по-лесния отговор. - В началото я обичах много. До полуда, както казват... Даже и повече... Точно така беше. Безумна страст. И продължи години след като Нюз-хет ме напусна и замина.

- Седем години - промълви възхитено...

Точно седем години и два месеца, но не я поправих.

- Седем години ли съм писал? - повторих задавено. - Седем години значи...

- Да, всеки месец сте писали писма.

- Сигурно съм бил болен от любов.

- В писмата си я наричате султанке моя...

- От една песен... Любимата ни... Вие едва ли я знаете, но съм сигурен, че господин Невзат я помни...

От лицето на главния комисар изчезна изражението на безразличния държавен чиновник.

- Коя песен?

- Ти си султанката на моето същество...

Невзат се натъжи като от стар спомен.

- Много хубава песен... Ти си султанката на съществото ми /Да, ти си ми болката и цярът... По музика на Хаджъ Ариф бей*... В изпълнение на Нихавенд, нали?

- Да, Нихавенд... Беше любимата ни песен... Оттам остана думата султанка...

Композитор от XIX век. - Б. пр.

Зейнеп не се заинтересува особено, вероятно защото не знаеше песента, умът и беше в писмата.

- Но после сте престанали... Писането имам предвид... Писмата изведнъж прекъсват... Внезапно...

Каза го тъжно, сякаш питаше защо сте го направили; май бях загубил точка в класацията и - влюбеният поет се беше превърнал в обикновен никаквец.

- Човек се уморява по някое време. Губи надежда, госпожице Зейнеп. А страданието по неосъществените мечти е ужасяващо... Как да кажа, просто се изчерпваш... После току-виж любовта свършила.

Свършила ли беше? Де да беше свършила, де да беше както го описвах, де да бях почувствал спокойствието от края и.

- А намразихте ли я заради това? - Али повдигаше нова тема. - Или как да го кажа. Вие я обичате до полуда, а на нея изобщо не и пука...

Нужна ми беше безгрижна усмивка и веднага я надянах.

- Естествено, намразих я... И то как... - въздъхнах дълбоко. - Помня как нощи наред не спях от гняв... От гняв и болка... А и от ревност. Какво ли прави сега в Америка? С кого ли е и прочие. Ето такива дивотии... Струва ти се, че ще превъртиш. Но после минава. Колкото и силни да са били, чувствата утихват. Казват, че не се забравяло, лъжа е! Всичко и всеки се забравя. Има едно-единствено лекарство и това е времето...