Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 223

Надявах се да обясни, но той се задоволи само със:

- Добре направихте. Заповядайте, да седнем.

Отидохме в хола; пердетата все още бяха спуснати както ги

оставих, стаята се осветяваше от кристалния полилей на тавана. Не можах да се въздържа да не погледна фотьойла с цвят на шампанско, в който заварих трупа на Нюзхет. Естествено, беше празен... Само едно тъмно петно в средата... Петно от кръвта, стекла се от шията на старата ми любов по блузата до гърдите и оттам - до седалката на фотьойла. Когато извадих от шията и ножа за писма, малко прясна кръв беше преминала по същия път до седалката... Причерня ми, преглътнах и обърнах глава, но това не беше убягнало на нашия наблюдателен главен комисар.

- Тук намерихме трупа, върху фотьойла. Умряла е веднага, с първото забиване на ножа...

Всъщност намекваше, че гледам натам. Кимнах.

- Така е било. Трупът бил в креслото. Така писаха вестниците. Видях и снимката. Познавам този дом като петте си пръста. Стотици пъти съм идвал...

Веднага се хвана за думите ми:

- Не споменахте досега тази подробност.

Застанах под единия от двата кристални полилеи.

- Коя по-точно?

- Отношенията ви с жертвата...

Сложих си маската на възможно най-голяма невинност. Премигнах изненадано.

- Как така? Не ви ли казах, че Нюзхет беше най-близкият ми приятел?

Погледна ме недоверчиво.

- Да, казахте, че сте били близки. Но не казахте, че сте бившият любим на госпожа Нюзхет.

На ти сега! Защо ли глупакът Мющак скри тази подробност?

- И то какъв любим... - обърнах глава и срещнах погледа на Али в антрето.

- Нашата Зейнеп рече, че обикновен литератор не може да напише такива писма... Беше във възторг...

Какво имаше предвид младият полицай?

- Точно тъй - присъедини се възторжената девойка към колегата си. - Ако напишете книга, може и да не се похарчи. Писмата обаче са прелестни...

Писмата ми ли? Значи, въпросите и за литературата били свързани с писмата ми. Настръхнах. Намерили бяха писмата ми? Тоест Нюзхет е пазила писмата ми?

- Да, пазила ги е - сякаш прочете мислите ми момичето. -Всичко е запазила. Страхотни писма... Госпожа Нюзхет е била късметлийка.

Думите сами се отрониха от устните ми:

- Но тя не мислеше като вас...

Пълна тишина... Окаяното положение на изоставения...

- Наистина защо скрихте от нас връзката си?

Невзат вече искаше да минем по същество и отново гледаше съчувствено.

- Прав сте, не казах, че сме били любовници. Не че го пропуснах, скрих умишлено. От уважение към отминали чувства... И за да не стават клюки... Знаете, че папараците мрат за такива истории... Любовни писма до световноизвестната историчка...

Говорех разчувствано, но и аз не знаех преструвах ли се, или бях искрен.

- А и мислех, че една неосъществена любов няма да ви заинтересува.

Виж ти, засрамиха се. От влизането с кални ботуши в човешката душа. Да, видях свян в погледите им. Но това не продължи дълго, пръв се окопити Невзат.