Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 221

- Не дават да почистя, господин Сезгин... Щели да се изтрият отпечатъци ли, що ли... Онзи симпатичен полицай здраво ми се накара.

Явно думите на чистачката разтревожиха младия племенник.

- Добре, Фазилет, добре, върви си у дома. Ще почистиш, като свърши полицията...

- Добре - кимна леко момичето. - Добре, тръгвам си тогава... - но спря до нас. - А онзи чичко полицай, по-възрастният, питаше за вас.

Сезгин се разтревожи още повече.

- Какво пита?

- Ами, кога сте дошли в апартамента в нощта на убийството, какви са били отношенията с леля ви, карали ли сте се и такива неща...

Сезгин се намръщи, това ли трябваше да се обсъжда в мое присъствие? Но се опита да не го покаже.

- Ами да беше казала какво е станало.

Зелените очи на момичето трепнаха тревожно.

- Казах де... И чичкото полицай ме покани в управлението... Искал писмените ми показания...

- Хубаво - притеснено отговори Сезгин. - Иди да им разкажеш, няма лошо...

Заклати се леко, нещо арогантно и предизвикателно пролича в младата жена. Дали нямаше връзка със Сезгин? Може би да, май в поведението и се усещаше флирт.

- Казах им, че ще отида. Възрастният полицай изглежда добър човек - и се загледа в мен, сякаш думата „възрастен“ и беше припомнила нещо. - Ааа, вие не бяхте ли господин Мю-щак?

Е де, откъде ли ме познаваше?

- Не познахте ли Фазилет? - притече ми се Сезгин на помощ. - Дъщерята на нашата госпожа Сатъ... Беше много малка, когато идвахте тук. Към пет-шестгодишна...

- Изобщо не... Когато госпожа Нюзхет отиде в Америка, бях на осем.

- Както и да е, браво, че позна господин Мющак.

Младото момиче ме погледна възхитено:

- Как да не го позная, та той не излизаше оттук.

От мъглата започна да изплува червенокосо момиче с дяволит поглед и сладка усмивка.

- Май тогава ви липсваха два предни зъба.

Страните и пламнаха.

- Браво, спомнихте си, така беше. Всъщност ми викахте беззъбото момиче.

- О, извинете - рекох, мислейки, че се е засегнала. - Бил съм груб.

- Не, господин Мющак, каква ти грубост... Винаги сте били мил с мен.

- Такъв си е господин Мющак - потвърди Сезгин. - Винаги ми носеше подаръци. Веднъж ми беше купил червена количка. Никога няма да забравя марката: „Мерцедес”...

Фазилет престана да върти очи и попита:

- Наистина, господин Мющак, защо не се оженихте с госпожа Нюзхет?

Какво трябваше да отговоря?

- Хайде, хайде, Фазилет, върви си у дома - спаси ме отново Сезгин.

Младата жена се обиди; докато слизаше към приземието, без да каже дори довиждане с кофа в едната и метла в другата ръка, поклащайки личащите дори под евтиното манто едри бедра, Сезгин се провикна подире и:

- Ей, Фазилет... Не ми прави вечеря. Много съм уморен, ще си легна и само не ме буди...

Нито да, нито не... Фазилет дори не гъкна и с уверена походка изчезна по стълбите. Чувахме само отдалечаващите се стъпки.